„Това беше НАШЕТО училище!“ (разказ на една майка)

Публикуваме без редакция споделената история на Смиляна Лозанова, майка на второкласника Тео от валдорфското училище „Проф. Н. Райнов“.

Валдорфското училище. За първи път излезе отстрани в полето за реклами, докато ровех из Фейсбука си в търсене на предложения за алтернативни училища. След две години в „системата”, сменяйки две различни държавни институции – квартална и „елитна” , борейки се срещу училищната агресия и незаинтересоваността на учители и възпитатели се оказа, че сме

 това парче от пъзела, което по някаква причина така и не успява да се намести сред останалите фабрични елементи.

Отне ми две години да осъзная, че идвайки от друга култура, език и нравственост, моето дете е изключението, а не правилото. Уважението, добрите маниери, любовта към науката, както и различният ъгъл, по който той гледаше реалността, явно не се ценяха и не бяха част от масовата преподавателска практика. А той изнемогваше. Изнемогваше да си поеме глътка въздух, да намери себе си, да се почувства приет.

И изведнъж, алтернативата се превърна в единствения изход.

Рекламата за отворени врати се появяваше периодично. В началото небрежно. После все по-приканващо. Докато не започнах да я виждам всеки ден. Така, седеше си там и ми казваше добро утро от ъгъла всяка сутрин. Един ден приех поканата ѝ. Отворих линка, разгледах и с изненада открих, че ми става все по-близка. Ами да! Беше на по-малко от 10 минути от вкъщи! Така де, дори и да не беше нашето място, поне нямаше да съм загубила една безкрайност. Плюс.

После ме удари. Ами с тази локация, фактът, че е алтернативно, системата, чета, е качествена…сигурно и цените са солени. Ентусиазмът ми за миг спада отново. Със свито сърце отварям страниците и търся цифрите. Нов лъч в тунела! Всъщност, изглежда доста постижимо. Още един плюс.

Но дали приемат второкласници? В другото, така желано и вече от месеци следено, училище се оказа, че това е най-голямата пречка – не кандидатстваме нито за предучилищна, нито за първи, нито за четвърти клас. Отново, бяхме неудобните, неточно пасващите. Никъде не намирам ограничения, но в мен съмнението все още леко бълбука. Решавам да звънна по телефона.

Гласът от другата страна е мил, ентусиазиран, канещ. Точно като рекламата, но истински. Оказва се, че като по часовник, същия следобед има отворени врати. „Деца? Но разбира се, доведете и тях! Ще намерим кой да е с тях, вероятно ще има и други. Просто заповядайте.” Звучеше някак нереално. Дали наистина всичко ни тласкаше натам?

Вечерта беше незабравима! Още с влизането в сградата усетих тръпки на вълнение. Сякаш аз влизах в класната стая за следващите няколко години. Удари ме светлината. Светлината, която струеше от детските рисунки, изпъстрили вместо тапети стените на голямото помещение. И децата, пърхащи като пеперуди в странна възбуда измежду столовете, предназначени за нас, новите родители. Помня, че кратката им презентация, в която пяха и свириха на блок флейти, ме разплака. Със сълзи на радост, на облекчение. Сякаш огромен айсберг се свлече от плещите ми.

Почувствах се като у дома си.

Презентацията беше дълга, но за първи път в училищна институция чух гласа на организацията, усетих присъствието на учителите и видях визията за пътя на организация, смело водена от родители и учители, застанали рамо до рамо. Въпросите нахлуваха в главата ми като ято птици. Усещах размахът на идеите им. Исках и аз да бъда част от това общество. Знаех, че колкото моето дете щеше да получи, толкова и аз самата можех да дам, базирано на цялото ми обучение и опит от 14г прекарани зад граница, на всичките ми контакти и преживявания като родител, студент, преподавател, професионалист и наблюдател на други системи за обучение, прекрачващи прага на скучната държавна фабрика и нейните закостенели практики.

Погледнах към задните редове, където седеше съпругът ми – мнителен и придирчив татко, когато става въпрос за възпитанието и обучението на собствените му деца, уморен от конвенционалните методи, орязващи ентусиазма и полета на мисълта. Лицето му изглеждаше спокойно. Очите му светеха.

Около час и половина след началото на срещата в стаята се промъкна синът ми и тихо седна до мен. Гледаше наоколо и попиваше пространството с всеки един орган на тялото си. Изглеждаше леко стреснат, че такова място е реално. Послуша, погледа, след време се обърна към мен, плахо задавайки така дългоочаквания въпрос:

Мамо, може ли да остана тук?

Отново погледнах назад. Погледите ни се срещнаха. Бяхме спечелени. Щяхме да направим и невъзможното.

Това беше НАШЕТО училище.