Учителят като художник

…или една малко позната страна от творчеството на Николай Райнов

Николай Райнов е познат като писател на любителите на литературата и като художник на увлечените по изобразителното изкуство, но малко от нас знаят неговите възгледи за педагогиката и преподаването. В чест на 130-годишнината от рождението му публикуваме неговата беседа „Учителят като художник“, държана пред педагогическата конференция на Пловдивското класно учителско дружество и издадена в малка книжка през 1925 г. В съвременното ни общество, ориентирано към успеха, си струва да се замислим над проникновението на Николай Райнов, който предлага един по-различен подход към образованието. Безценно четиво за всеки днешен учител!

Беседа, държана на педагогическата конференция, уредена от Пловдивското класно учителско дружество на 12-15. IV. 1925 год.

Най-добрите представители на човешката преценка – философи, историци, художници и поети – са схващали изкуството като откровение. Но що се открива на човека в художествената твор­ба? Накъде води художникът неговите стъпки? Какво е това откровение? Откровението предполага тайна, загадка, дълбочина, бездна. В какви про­пасти тласка изкуството човека, за да извлече той от там неоценими съкровища? Какви загадки му разтълмява?

Художествената творба насочва силите на своето влияние към човешкото сърце. Изкуство­то действа преди всичко на чувството. И по тоя път именно то кара човека да прониква в дъл­бочините на битието, скрити от човешкия дух. Художникът разкрива чрез творбата си своето чувство за света; той сочи чрез сетивни образи, напоени с лична преживелица, същината на не­щата, както му се е открила тя в мига на вдъхновението; той предлага на зрительовото внимание невидимия скелет на вселенната, по който се леят и от който отпадат гиздавите преходни форми на съществуването; той изразява своите трепети пред великото невидимо, което блика кръз явленията на живота; той се мъчи да ни покаже пътищата на това неуморно начало, чиято видима картина е светът. Художникът е една втора природа, която твори, като използва по свой начин градивото, що заема от обективната при­рода; можем да речем дори – той е създател на особена вселена, която населява с приказни същества, дето стават особени неща, дето неве­роятното е досущ естествено и дето слънцето пръска лъчи с милион цветове.

Но самата художествена творба не дава разрешение на вечните въпроси: тя не разкрива още тайната на света. Тя ни само говори за душевна­та борба на твореца – човек на път към това разкриване на тайните; тя ни дава преживелиците на оногова, който може да е получил открове­нието, но не знае с какви думи да се обърне към нас, тъй като плодът на неговия духовен опит не може да се изрази с думи: той е нещо извънсетивно. За да се завърши дело­то на откровението, потребно е и нашето участие. Нужно е вътрешно творчество и от страна на зрителя, чрез което става възприемлива художе­ствената творба. Аз сам, когато гледам карти­ната или чета поемата, трябва да се откъсна от всичко друго, за да ѝ се отдам с цялата си душа, да я преживея, да проникна до сетните дълбини. Чрез това именно творчество аз ще направя възможно делото на откровението.

Не е ли поразително странното сходство между работата на художника и тая на учителя? Не е ли за детето учителската дума същинско откровение? И не е ли всъщност делото на това откровение двойна работа, изискваща участие и от страна на детето, и от страна на учителя? Не е ли наложително за тогова, който е в представата на детето първият художник, първият философ, първият учен – да привлече неговото внимание с изяществото на израза – също тъй, както живописецът подмамва очите на зрителя с хубавите петна, хармоничните багри и кръш­ните линии, за да накара тия зрители да се вживеят в неговата творба? Няма ли и за учителя възможност да бъде художник?

Спомнете си първия трепет, който сте из­питали, когато учителят ви е прочел някое раз­казче, стихотворение или приказка, или ви е показал някоя картина. Тогава пред вас се е открил наистина нов свят, вие сте го виде­ли такъв, какъвто ви са го изобразили думите на учителя. Или отсетне, в гимназията, когато ви се е случило да ви преподава учител, който умее да разказва увлекателно, който се цял за­бравя в своя урок. Не прилича ли тоя трепет на възторга, що сте изпитали в някоя изложба, когато сте гледали майсторски изписана картина? Кое поражда у вас подобен трепет? Единството, що свързва дадено значително съдържа­ние със съответен художествен израз. Тъкмо това единство, когато се постигне, прави от учи­теля художник.

Може да ми възразите: „Но къде е това значително съдържание? И подхожда ли художественият израз към уроците за Нютоновия бином, амебата, Питагоровата теорема, братята Гракхи, Торичелевата празнина, водораслите, слънчевото затъмнение или таблицата на елементите?“ Докато детето не почувства, че уроците се преподават по дълг, додето не забележи у своя учител пресита и досада, додето го не заплашат със слаба бележка, сиреч додето в съ­знанието му лежи убеждението, че преподаването върви искрено, за него всяко съдържание е зна­чително. А когато казвам, че уроците требва да се обличат в привлекателна форма, аз нямам предвид арабските алгебри, които са писани в стихове, нито пък мисля, че за угода на из­раза требва да се понижава учебното съдържание, додето вземе характер на маловажен разказ или басня.

Онова, което изкуството влага в ръцете на учителя като помощ при неговата работа, има характер или на средство, или на похват. В първия тип случаи формата и съдържанието с едно, а във втория изкуството влияе само вър­ху формата. Да разгледаме тия случаи, за да видим достатъчно ли е за работата на учителя онова, що му предлага изкуството.

В първия случай учителят е сам художник: той твори пред учениците, твори заедно с тях, па учи и тях да творят. А във втория той е разпространител на научния опит, популяризатор на онова, що е установило научното и философско знание, тълкувател на приетите истини. Работата му се свежда до дълга да на­мери най-пригоден и достъпен израз на тия истини. В основното училище учителят върши и двете работи, затова делото му е по-трудно; в прогимназията и гимназията двете работи са разделени.

С непосредствени данни от областта на изкуството учителят борави при тъй наречените технически предмети. Когато преподава рисуване и моделиране, той учи детето да вижда и преда­ва линиите, формите и съразмерностите на пред­метите, техните цветове и строежа им, типично­то у тях, най-съществените им белези; той раз­вива у детето вярно око и сигурна ръка, тласка го към наблюдение и сравнение, подбужда към работа въображението му. Той го приближава до света, като го кара по незабелязан начин да открива най-характерното и най-значителното у предметите. Целта на учителя не е да направи детето художник: за това е рано, за това има други училища. Той трябва само да му преподаде чрез уроците по рисуване и моделиране два нови езика, две сигурни средства за сношение с хората – толкова сигурни, колкото са нашите букви, стнографските знаци или азбуката на Морз. Днес вече оня, който не умее сносно да рисува и мо­делира, остава все по-назад, в каквато област и да избие: питайте майката, която не може да нарисува на детето си конче,  физика, който не умее да начертае схемата на телефона, дърводеле­ца, който не знае да ви моделира или скицира един мебел, археолога, който не смогва да нахвърля рисунки към своята статия, естестве­ника, комуто не иде отръки да нарисува ди­аграма на цвета.

С ръчната работа учителят увежда децата в областта на приложните изкуства; като почне от прости работи с конци, книжки, телчета, клечки, пръчици, картон и канапчета, той може незабелязано да стигне до везба, подвързия, пле­тене с тел, кошничарство, дърводелство, плете­не на мрежи, картонаж и други. Тия занятия не само развиват у детето усета към форма, съразмерност и хармония, ами пробуждат у него и строителната способност, като го карат да опо­знае свойствата на ония материали, с които ще се среща всекидневно в практическия живот. Вън от това, у него се развива и здравият вкус, който му подсказва как да построи с най-про­сти и пестовни средства искания предмет, като го направи едновременно и здрав, и изящен, и удобен, и траен.

При гимнастиката се гони също не една цел. Онова, което дава художествен облик на гимнастичните упражнения, е здравото чувство за ритъм; тъй те са първа стъпка към танца и балета (не говоря за танците по вечеринки и ба­лове, защото те са чисто недоразумение, а за танца като изкуство). Вън от това, гимнастиката приучва детето към самообладание, като го прави постепенно господар на своите движения. Най- сетне, чисто хигиеничните съображения – да се даде пълно и хармонично развитие на тялото – също не са в противоречие с естетичните изис­квания за хубаво и съразмерно тяло. Както рису­ването не създава от децата художници, така и пението не създава певци. Но то им разкрива още един нов свят: тоя на звуците, като им предава още един от езиците на човешкото чувство – езика на мелодията. Детето, което слуша музика и песен и само свири или пее, става вни­мателно към тоновете в природата; то много по-пълно и по-многостранно преживява от своето глухонямо другарче. Ако у него се развие музикалният слух, сиреч способността вярно да чува и добре да предава чутото, то не само ще вземе повече от живота, не само ще разшири областта на своя духовен интерес, ами ще до­бие и повече средства за израз. Вън от това, с развит глас то ще говори и чете съвсем инак: едно предимство, което никой не ще от­рече, стига да е почувствал самичък лип­сата му.

Искам да привлека вниманието ви върху един факт, който се помъчих да изтъкна в тоя къс преглед: техническите предмети, при чието преподаване учителят се проявява пряко като художник, имат две страни. Преди всичко, с тия занятия ученикът навлиза в редица области на изкуството и сам начева да твори, да изпитва радостта, че се е борил с веществото и го е победил, възторга, че сам е успял да създаде нещо, да въплъти в шепа вещество оня чар на хубостта, който е бил достъпен на малката му и неопитна душа. Но има и друго: редом с тая чисто естетична ра­бота се върши и педагогичната: детето се учи да вижда и предава форми, линии, цветове, съчета­ния; да чува мелодия, да схваща и предава зву­ци, да чувства ритъм и да подчинява движенията си на определена мярка.

Естетичната работа, значи, не върви сама. И тъй като целта на основното и средното училище не е да създава художници, изкуството е там средство. Ако погледнем на въпроса тъй, не трябва ли да се запитаме, защо помощта на из­куството да се ограничава само в обсега на тех­ническите предмети? Не може ли да се подири неговата помощ и другаде? Не само може, а и трябва.

Тъй стои работата с български език и ли­тература, преди всичко. Тук иде на помощ изразителното четене. Това средство няма да съз­даде нито актьори, нито оратори, но то е по­требно, защото услугата му е незаменима. Ония стихове, разкази, песни, приказки и откъслеци от повести и романи, които биват прочетени на ученика ако не художествено, поне изразително, никога не ще излязат от паметта му. И не се иска извънреден труд от учителя, за да се запознае с главните правила на логичното и тоничното ударение, както и с ония похвати, при чиято помощ неговото четене ще бъде колоритно, релефно, изразително. Доста е да поработи с книжката на Н. Станев, озаглавена „Изразително четене“ (Пловдив, издание и печат на Хр. Г. Данов, 1893 год.). Разбира се, работата не требва да се ограничава само с проява на учителя, а да засегне и учениците. Поне в първоначалното училище и в прогимназията това би могло да става; дори и в гимназията ми се струва, че не е досущ невъзможно, ако учениците отделяха от свободното си време. Же­ланието на детето да се прояви би могло да се насърчи в тая посока много по-разумно, отколкото в други, които често нямат нищо общо ни с обучението, ни с възпитанието,

Но има една страна в преподаването на бащин език, която отваря на учителя пряко вра­тите на художественото влияние: думата ми е за съчиненията. При сръчно подхваната работа, съчи­ненията биха били любима работа на учениците. Те им дават свобода и възможност да изразяват не само мислите, а и чувствата и настрое­нията си. Тук трябва да им се притече на помощ учителят. Още от основното училище, когато детето получава поръка да разкаже, как е прекарало Коледа или Великден, та до последния клас, когато юношата се види задължен да раз­вие историко-литературна тема, трябва да се бди над езика му с такава грижа, с каквато се подлага на проверка истинността на изказаните в съчинението мисли. Езикът трябва да бъде не само правилен, чист и стегнат, без чуждици и провинциализми, а още и изразителен, богат с български изрази, устремен към художествена простота и нагледност. Как да се постигне това? Като се държи детето винаги близо до творците на нашия език: народът и добрите писатели. Да му се четат народни песни, приказки, пословици, да се крепи у него интерес към майсторите на нашата художествена реч: Ботев, Вазов, Величков, Страшимиров, Веселин, Елин Пелин, Славейкови, Яворов, Дебелянов, Лилиев, Йовков, Рейчев и други. Сам учителят, след като се изпълни дадена задавка, би можал да прочете няколко съчинения (най-доброто, най-лошото и едно-две средни), да ги прецени ведно с учениците и да посочи, къде и как би трябвало писачът да се изрази, как е по-добре да разположи мислите си, че да проличи план в работата, какви недостатъци трябва да се избягват. И добре би било, като слезе до равнището на своя ученик, и сам да развие те­мата – както мисли, че би требвало ди я развие ученикът. С това, разбира се, учениците не ще се приготовят за писатели, но ще обикнат майчи­ния си език, ще следят книжнината на своя народ, ще се стремят да мислят, пишат и говорят правилно. Но идеалът трябва да бъде художествен слог, художествен израз. От тридесет души в една паралелка може да не из­лезе ни един поет, ни един стилист: не е там работата. Сложете колкото се може по-висо­ко искане, за да получите поне средно задоволителен плод. Детето и юношата трябва, вън от това, да се приучат да разбират художествените творби. Езиковите упражнения могат в тоя слу­чай да бъдат незаменима помощ. Да отиде учителят в книжарницата, да купи тридесет илюстровани карти, на които е изобразена в чер­на репродукция „Тайната вечеря“ от Леонардо да Винчи, и една репродукция в по-голям формат, ако е възможно – цветна. Да раздаде карти­чките на учениците, а голямата репродукция да закачи на таблата и да обясни с няколко думи сюжета на картината, да се спре върху формал­ните ѝ достойнства, върху колорита, композицията, облеклото, разположението на фигурите и т. н. Сетне да накара учениците да изложат в една домашна или класна работа своето схващане за картината. Неговата главна цел в тоя случай ще бъде да подбуди учениците сами да се доберат до мисълта на художника, до идеята на картината. След като децата представят своите работи, сигурно ще стане потребно сам той да им обясни де се крие тая замисъл, каква е идеята на Леонардо. Тогава той ще привлече вниманието им върху лицата, изразите и поло­женията на апостолите: какъв тип носи всеки от тях, какъв характер издава с чертите си, как е погледнал към Христа, какво душе­но вълнение поличава у него в тоя миг. Тогава негли тайната на великата творба ще се открие за младите зрители. В лицето на тия двадесет апостоли, събрани в късна вечер около своя Учител в празнично наредената горница, художникът е изобразил цялото човечество. Там са представителите на всички стъпала от човешкия развой, като се почне от завистливия сребролюбец, който държи кесията с проклетите сре­бърници, па се мине през Тома скептика, горе­щия, но маловерен Петър, или несдържания Яков, и се стигне до женствения Йоан, чиято душа е само обич и мистично прозрение. Това се вижда по лицата и положенията им. Всички те са се събрали около Оногова, който е Пътят, Истината и Животът, за да разберат ис­тината, самата истина. Защото художникът е изобразил мига, когато Иисус казва: „Истина, истина ви казвам, че тая нощ един от вас ще ме предаде“ – и те се питат кой ли ще да е предателят.

С тоя едничък случай, разбира се, не трябва да се свърши. Анализът на художествени творби е уместен през време на цялото обуче­ние. То се знае, че в основното училище трябва да се работи с досущ прости картини и гравю­ри (но винаги художествени, работа на майстор), а по-нататък да се пристъпи към по-сложни, като се не забравят и творбите на нашето изкуство: тия на Вешин, Мърквичка, Ан. Митов, Ив. Лазаров, Ник. Петров, Б. Денев, Ст. Иванов, К. Щъркелов, Н. Маринов и др. Някои от тях съществуват дори в цветни, а други – в черни репродукции. Добри случи за та­кова вживяване в художествените творби са по­сещенията на изложби и музеи. Учителят ще остави своите ученици да разгледат най-напред сами изложеното, па сетне ще им обясни що е искал да изобрази художникът, какво е искал да каже с него и главно с какви средства е предал замисленото, като им привлече внима­нието върху най-характерните особености на всеки художник (рисунка, колорит, форма, композиция и т. н.). Обясненията, естествено, не трябва да носят общ характер, а да бъдат нагледни. Да се посочи в дадена картина как е изобразена формата, кои цветове си хармонират едни с други, до какви отсенки стигат багрите, как си служи художникът със светлосенките, постига ли пространствена дълбочина или не, как разпо­лага фигурите и предметите, как уравновесява линиите и петната и други подобни. В такива случаи на децата може да се обясни и разликата между художествените родове (живопис, декора­тивно изкуство, графика, скулптура), както и ме­жду техните видове (у скулптурата: барелеф, статуя, глава, група, хорелеф; у живописта: портрет, пейзаж, мъртва природа, цветя, вътрешност, картина; у графиката: скица, рисунка, гра­вюра, винетка, илюстрация и т. н.). Уместно е, когато се падне случай, да им се поговори и по особните искания, що предлага всеки от тия ро­дове и видове. Живописта, да речем, настоява за пластично изображение, което да създава изма­ма на триизмерност, а графиката и декоративното изкуство, напротив, запазват плоския двуизмерен характер на повърхнината, затова се не стремят към живост и пластичност. Пейзажът се сили да предаде предметите, окръжени от светлина и въздух, а портретът, напротив, от­правя своето внимание към вътрешния живот на човека, при което се стреми да го изобрази в най-характерния за него миг.

След като отбележих накъсо художест­вените средства, ще мина към художествените похвати. Тук вече изкуството определя само израза, без да засяга съдържанието. Целта на художествения похват е да даде теоретичното или опитно знание не само във възприемлив, а и в примамващ, привлекателен вид, за да се усвои то по-лесно. По своето естество тоя похват се стреми към нагледност и живост. Каквото и да се преподава на ученика, то трябва да му се предложи тъй, че да пробуди у него колкото се мо­же по-разнородни възприятия, сиреч да обвърже към дейност по възможност повече сетива пряко или косвено, като даде сила и власт на въображението. Иначе преподаденото си остава прост урок, учебно градиво, което трябва по необходимост да се зазубрюва: то не привлича с нищо ученика; напротив, досажда му.

Такава работа, естествено, се не изчерпва с тъй нареченото нагледно обучение. Когато се пре­подава естествена история, не е доста да се по­сочи растението или животното, изобразено на картина, препарирано или дори живо: това е все още външен похват, който може да привлече само любопитството на ученика; неговото внима­ние скоро ще се измори и той, щом разгледа модела, ще престане да чува що говори учителят. Въпросът е другаде: преподавателят да избере такъв израз за своя урок, че самите му думи да приковават вниманието на ученика, ка­то предлагат неуморно на неговото съзнание все по-нови и по-нови образи, като будят у него спомени за неща, видени, чути и преживени, като му разкриват нови, любопитни области и му съобщават знания за досущ нови неща и съще­ства. В тоя случай учителят наистина твори: той е и поет, и актьор, и разказвач, и философ, и учен. Неговата нагледна реч, пълна със сравнения, изтъква пред учениците живо, с изразителна образност онова, за което е дума. То изпъква пред тях пластично, окръглено в своите глав­ни черти от простите, пестеливо употребени дви­жения, от погледа, от израза на лицето. Тъй като преподавателят не дава храна само на слуха, а и на зрението, па косвено и на другите сетива (като буди представи и спомени), той ка­ра въображението на учениците да работи непре­къснато и те чак до края на часа следят не­уморно разказа, тъй като въображението на де­цата се никога не изморява. За да се закръгли художествеността на такава реч, нужно е учителят да си служи с чист и изискан език, да подбира думи, които будят сетивни пред­стави, да прибягва към образи и сполучливи сра­внения, а дето требва да обяснява по-отвлечените положения, и с обилни примери.

Разбира се, всичко това трябва да си върви простичко и непринудено. Не само неуместни, а досущ вредни са в тоя случай декламациите, реторичните изстъпления и необузданите движе­ния, които напомнят учителя у Гогольовия „Ревизоръ“: оня същия, който, възхитен от ве­личието на Александра Македонски, чупел столо­вете о пода на класната стая. Увлекателната и жива реч, дори при неизбежния понякога патос, винаги тече леко и естествено, затрогва, приковава вниманието, унася ученика и го кара да забрави всичко. Престореното увличане, което избива в евтини риторични ефекти, напротив, отведнъж поличава и отблъсква като нещо враждебно. Де­тето и юношата са, всъщност, много хитри съ­щества – тях не можеш лесно прода­де и скоро се досещат. Но ако учителят се искрено вживее в предмета, ако вижда сам ясно и живо онова, за което говори, той, при по-съсредоточена работа, ще смогне да го претвори в образи, като пази навсякъде по­требната мярка. С такъв похват и най-сухите уроци могат се превърна в любопитен разказ за нещо много важно.

Някои може да попитат откъде да почерпят образци за такова излагане. Понеже учителят (все едно, в какво училище преподава) е популяризатор на научния опит и на ония по­ложения, които науката смята за истини, негови учители в тая област ще бъдат най-добрите популяризатори на науката. От тях именно той ще черпи примери. Доста е да прочетем:  „Любовта в природата“ от Бьолше, „Тайната на Битието“ от Густавсона, „Разкази из царството на животните“ от Рубакина, „Сред­ство за защита у живнтните“ от Кено, „Животът на животните“ от Брема, „Животът на растението“ от Тимирязева „Чудесата на растителния свят“ от Медведева или „Животът на растенията“ от Фигье, за да видим колко достъпно, живо, нагле­дно и поетично може да се изложат въпросите от областта на зоологията и ботаниката. Оня, който дири образци по география и етнография, ще ги намери у хубавите очерци на Сергей Меча („Австралия и Тасмания“, „Алпите“, „Гренлан­дия“, „Кавказ“, „Палестина и Арабия“, „Сахара и Нил“, „Средна Азия“ и др.), у летописите на Вамбери, Сенкевича, Свен Хедина, Пжевалски, Серпа Пинто („В сърцето на Африка“), Станлей, Елисеева („В девствените лесове“, „Из царството на тропичните страни“), както и в книгите на Реклю („Земята“, „Животът на ескимосите и алеутите“ и др.) и в „Илюстрована географ. хри­стоматия“ от Воронецки. По геология и палентология никоя книга не надминава „Измрелите чудо­вища“ на Гьочинсона, дето предисторичните епохи са възсъздадени с чудно изящество, но не тря­бва да се забравят и книгите на Бьолше („Допотопните чудовища“, „Краят на света“) и Пуше („Животът на земята“) и Рихтер („Борбата между огъня и водата“). По космография и математична география всеки ще се досети сам да по­търси великолепните „Астрономични седенки“ от Клайна, „Небесни светила“ от Митчел, „Произход на световее“ от Майер и особено пъл­ните с поезия Фламарионови изложения: „Попу­лярна астрономия“, „Звездите и небесните чудноватости“, „Астрономия за жени“, „Що е небе“ „Многочислеността на населените небесни свато­ве“ и др. Па и по оня клон от математиката, който минава за най сух – алгебрата, има образцови популяризации: такава е „Веселата математика“ от В. Битнера, дето и аритметика, и геометрия, и алгебра, и тригонометрия (дори с омразните фор­мули) са изложени толкова увлекателно, че човек прочита книгата като роман и само след един прочит разбира всичко онова, чиято недо­стъпна отвлеченост го е плашила дотогава; там всичко е дадено в игри и забави, в любопит­ни примери, в достъпни всекиму правилца. Ако се обърнем към физиката и химията, доста е да разгърнем „Магиите на науката“ за да видим колко любопитно може да се изложат и най-трудните опити, как всяко дете може с подръчни средства да си направи само и електри­ческа машина, и електромагнит, и електроскоп и какво ли не. Полезни с още книгите на Рубакина („Великите и страшни явления на природата“, „Приключения на два парахода“ и др.), Ами Блен („Разкази за водата“), Тиндаля („Топлина и студ“) и др. Колкото за историята, там образците са много повече. Преди всичко, не са малко историчните разкази, повести и романи, на които би трябвало да се гледа като на пръв извор за таки­ва примери. Тук спадат работите на Сенкевича, Абаза („Героически разкази“), Булвер Литона, Хагарда, Флобера, Еберса и др. Сетне идат исторични и биографични очерци с общодостъпно изложе­ние, като „Мъченици на науката“ от Тисандие, „Панорама на вековете“ от Вебер, Плутарховите животописи, Карлайловите „Херои и хероично в историята“, Кудрявски („Как са живели хората в старо време“), Кампе („Откритието на Амери­ка“), Сиссева („Актея“), Блок („Майките на великите люде“), Грим („Братята Гракхи“), Ланг („Златното руно“), Шваб („Предания на класич. древност“).

Може да ми се забележи, че повечето от споменатите книги сьдържат учебно градиво, което се минава в прогимназията и главно в гимназията. Все пак, някои от тях биха могли да дадат и на основния учител примери. Но ако те му се видят непригодни, има други, които би можал да използва. По вероучение, за пример, едва ли ще се намери по-хубава книга от „Христос“ на проф. Вагнер (Кот-Мурлика), дето поетичните образи, прочувственият благоговеен тон и опростеният език се сливат във висока художествена форма. По естествено обуче­ние може да се намерят хубави примери у Сетон-Томсоновите разкази из живота на животните и в книгите на Мамин-Сиберяк, Авенариус, Богданов и др. А когато дойде ред да се опознаят децата с простите физически явления – и в основното училище, както и в прогимназията, може да се използват подвиж­ните модели „Матадор“. Те са немски специалитет, но се намират и в България. Особността им се състои в това, че докато де­цата си играят с тях, като се стремят да получат чрез сглобяване на дъсчици, телчета, колеленца и канапи даден модел, те се научват не само да построяват, а и да си служат с построеното. По тоя начин, с помощта на най- прости средства детето може да сглоби количка, къща, скрипци, електрофор, електрическа машина, телефон, цепелин, параход, подводница, дори и кинематограф. Редом с голямото удоволствие, що изпитва детето, когато построява са­мо тия машини, иде съвсем незабелязано и поу­ката: то научва веднъж за винаги техния строеж, привежда ги в движение, спира ги, сетне ги раз­глобява, за да получи нещо друго. Тъй работят у него и разсъдъкът, и въображението, и чувството, за да се създаде нещо целесъобразно и разумно, което радва детето и приучва неговата воля да ра­боти планомерно. Естествено, в тая работа дете­то ще има за ръководник своя учител, но в духа на обич: той раздава себе си на другите. Тъй трябва да твори – тъй твори и учителят. Детето чув­ства дали го обичаш. То вижда кой го обича, и се тегли към него. Това са знаели големите учители: там е тайната на техния успех. И днес още тая тайна е действителна; и днес тя дава плодове. Детето е готово да тръгне натам, накъдето го зове учителят, стига да види, че той го обича, че обича и онова, за което му говори, което преподава, че обича живота в най-значи­телното у него; а детето ще разбере това, ако по­чувства, че оня, който е за него въплъщение на истината, сам искрено вярва в тая истина и се мъчи да му я предаде живо и убедително. След време това дете ще стане юноша, а сетне мъж. И ако още от крехката си възраст то е усвоило почитта към истината, ако се е сродило духом с хубавото, ако е наситило душата си с ведрите струи на изкуството, неговият духовен взор ще остане бистър, далековиден и сигурен. То също тъй, когато стигне възрастта на своя учител и се изправи като другар до побелелия си наставник, ще обича живота в най-значителното у него; то ще знае, че има нещо трайно и вечно зад проявите,  нещо духовно, за което заслужава да се мисли, да се живее, да се работи. И тогава негли нему ще се открие великата тайна, която дебне в своята дейност художникът; тогава ще се завърши делото, наченато в ония свежи и светли дни, когато на дъсчения чин детето е пръв път потръпнало пред откровението на нещо велико, за което е мълвила приказката на не­говия учител.