Защо валдорфската педагогика работи – поглед от неврологична гледна точка

Автор: Д-р Регалена Мелроуз
Превод: Радостина Димитрова

bookpagesПричините валдорфската педагогика да е ефикасна се базират много повече на това как мозъкът се развива и функционира оптимално, отколкото Рудолф Щайнер е можел да предполага. Разбира се, педагогът и основател на валдорфската педагогика е развил убедителни теории за това как децата учат най-добре, но до преди откриването на ЯМР и други сложни уреди за изследването на мозъка, не е имало начин да потвърдим или отхвърлим, която и да е теория на Щайнер, или поне не с прецизността и точността, с която можем днес. Значителен брой изследвания от последните 20 години подкрепят теориите на Щайнер, включително и най-фундаменталните и централни такива.

Три от тези най-съкровени елементи особено ме вълнуват като родител на ученик във валдорфско училище и като международен лектор на темата за ученето, поведението и мозъка, а именно холизъм, игра и природа. Наблягането на всичките три е в синхрон с това как мозъка учи най-добре: когато целият мозък е ангажиран във всеки даден момент, когато на неговите неврални връзки им е било дадено пълноценно време да се развият, и когато е в оптимално възбудено състояние.

Да познаваме как мозъка се развива е особено важно, за да успеем да разберем защо тези три основи са толкова важни за успеха на която и да е педагогическа програма. Нека първо научим някои основни факти за мозъка. На първо място, той е триединен, което означава, че има три части. Важно е да се отбележи, че не всички части са напълно развити по време на раждането, както някога се е смятало. Всъщност, много малко от мозъка на новороденото е „онлайн“ и „готово за работа“. Когато новородени бебета са изследвани на ЯМР, единствената част на мозъка, която е осветена или активна е най-примитивната част – предния мозък, или „животинския мозък“, както още го наричат (малки недоразвити части от слухателния и зрителния кортекси са единствените изключения). Тази първична част на мозъка е отговорна за нашето регистриране на възбудимост и стрес. Започва да работи на по-висока скорост и ни кара да отговаряме със сила или бягство, когато се налага. Обичам да го наричам „сензорния мозък“, защото владее само езика на сетивата, единственият език, който най-постоянно ни помага да оцеляваме. Кагото срещнем мечка в гората, например, нашите думи няма да ни спасят, но изострените ни сетива биха могли.

Втората и третата част на нашия мозък – лимбичния, чувстващ мозък, и неокортекса или мислещия мозък, съответно – започват да се развиват едва след раждaнето. Това е критична нова информация, която предлага убедителен отговор на стария, силно обсъждан въпрос за природата срещу възпитанието (nature vs nurture). Тъй като използваме само малко част от мозъка си при раждането, знаем че той е буквално оформен от преживяванията, които имаме при взаимодействието ни с другите и заобикалящата ни среда. Чувстващият мозък се активира от преживяното едва 3–4 месеца след ражаднето, което позволява на пеленачетата да изразяват повече от състоянията на недоволство или задоволеност, както могат да правят само с помощта на сензорния мозък. На тази малко по-зряла възраст, бебетата умеят да изразяват широк спектър от емоции, което води до едно по-социално бебе.

focusТретата част на мозъка, неокортекса, или мислещия мозък, започва да се развива след лимбичния, чувстващ мозък. Индикатори за това съзряване включват бърборенето между 6 и 9 месечна възраст, първа думата около 1 година, и 2 до 3 думички обвързани в изречение до втората година. Докато усещанията са езика на сензорния мозък, а чувствата са езика на лимбичния мозък, неокортекса говори езика на думите и управлява всичко, което е най-ценено сред предагозите. Например, неокортекса е отговорен за контрола на импулсите, способността да се планира, да се организира, както и разбирането, че един избор направен днес продължава да има последствия и утре. Емпатията към другите се контролира от неокортекса, както и умението ни да мислим рационално, разумно и логично. Ние мислим и анализираме с помощта на неокорткеса и естествено разбираме и използваме вербален език. Ако сте чували за функциите на „десния мозък“ срещу тези на „левия мозък“, ще ви се види логично, че неокортекса е този, който контролира функциите на лявата половина, а чувстващата и сензорната част на мозъка управляват функциите на дясната половина. Мозъкът функционира оптимално, когато и двете половини са еднакво развити, ценени и използвани. Причината валдорфската педагогика наистина да работи е, защото прави точно това.

Подходът на Щайнер към обучението е холистичен. Той разбира и приема, че нашите сетива, чувства и мисли трябва да бъдат активно ангажирани във всеки стадий на развитие, за да могат учениците да поддържат, в дългосрочен план, радост и любов към ученето. Валдорфските педагози не допускат същата грешка, която традиционните и конвенционални модели на образование правят. Валдорфските преподаватели не ценят предимно развитието на неокортекса и левия мозък, за сметка на развитието на десния мозък – този който умее да усеща и чувства дълбоко. Не се фокусира от твърде ранна възраст, преди мозъка да е развит, на изцяло академични занимания, които се опитват всячески да ангажират частта на мозъка, до която детето има само ограничен достъп – недоразвития неокортекс (неокортекса не е напълно развит, докато не навършим поне 25 години!). Вместо това, валдорфските педагози успешно включват и развиват усещащата и чувстващата част на мозъка – леснодостъпните за малките деца мозъчни дялове, което подпомага за солидното прокарване на особено значими и фундаментални неврални връзки, необходими за по-късни академични занимания.

Нека разширим нещата, които ще покрием в тази статия: Вие вече знаете, че мозъка се развива йерархично – от повече към по-малко примитивен, от животински към уникално човешки. Това, което следва като заключение е, че здравословното развитие на неокортекса ЗАВИСИ от здравословното развитие на чувстващия, лимбичен мозък, който от своя страна ЗАВИСИ от правилното развитие на сензорния мозък. Проблемът на традиционното образование днес е, че то иска от мозъка да може да ходи преди да пълзи. Ние често срещаме горди родители, които казват: „Моето дете ходеше на 9 месеца! То дори нямаше нужда да пълзи, просто се изправи и проходи! Това не е ли страхотно?“, а това, което аз искам да им отговоря е: „Не, не, не, това не е страхотно! Бутнете го долу на пода! Накарайте го да пълзи!“ Това може да е пресилена реакция, но се позовава на утвърденото знание, че всеки стадий на развитие е съществен за следващия, поставяйки неврална основа, която да подкрепя, това, което предстои. Децата ни имат нужда от значително време и практика, за да могат да станат вещи в едно или друго умение, на всеки етап от развитието им. Това не се случва в повечето училища днес, но се случва във валдорфските училища.

Да вземем под внимание случая с детската игра. От самото начало на образователния път на всяко дете от валдорфско училище, то е подкрепяно да играе по разнообразни начини и в разнообразна среда през целия ден. Щайнер е знаел, че играта представлява безценна основа за всеки вид здравословно човешко развитие, включително и за академичния прогрес. И нека бъдем наясно за кой вид игра става въпрос. Това е играта, която Д-р Ълкинд нарича „най-чистата форма на игра: неструктурираната, спонатанна, самомотивирана, въображаема и независима, видът, в който децата сами иницират техните игри и дори измислят свои правила“. Този вид игра, предупреждава ни той, изчезва от домовете ни, от училищата, и от кварталите ни с притеснително бърза скорост.

Многобройни проучвания са доказали, че играта във всеки стадий на развитието подобрява коефициента на интелигентност, социално-емоционалното функциониране, ученето и академичното представяне. Откритията на няколко изследвания проведени за период от над четири години сочат, че прекарването на 1/3 от училищния ден под формата на физическо възпитание, изкуства и музика подобряват не само физическата форма, но и отношението към ученето, както и тестовите резултати, твърди Д-р Ълкинд. В допълнение, когато представянето на деца, които посещавали предучилищна „академична“ детска градина било сравнено с представянето на деца от детски градини, ориентирани към играта, резултатите показали, че „академичните деца“ нямали предимство в четенето и смятането спрямо „играещите деца“, а в същото време имали по-високи нива на стрес, по-малко креативност, както и по-негативно отношение към училище, в сравнение с „играещите“ деца.

outsideplayТова е точно довода, който пропускаме в днешната култура ориентирана към постиженията. Ние вярваме в мит, който доминира в сферата на образованието, че „повече е равно на повече“. Формула, която означава повече време прекарано в учене, по-ранно въвеждане на академични дисциплини, с повече домашни, но тя не води до по-добри резултати за нашите деца. Точно обратното! Намаляването на времето отредено за изкуства, физическа активност, както и времето прекарано сред природата, с цел нашите деца да посветят повече време на четене, писане и смятане не е решението, а същината на проблема. Нашите деца се изтощават и отпадат с катастрофални темпове не само защото повече не е равно на повече, а защото се равнява на изключване.

Мозъкът функционира най-добре само, когато е в оптимално възбудено състояние. Нашите деца не могат да слушат, обработват и запазват информация, или да се представят добре в недостатъчно или прекалено възбудено състояние. Пренасищането е това, което води до тези проблеми. Когато, преди мозъка да е готов, от децата ни се изисква да участват в академични дейности, медия, технологии, и организирана игра, каквито са отборните спортове, преждевременния и продължителен стрес, който те преживяват може в последствие да доведе до изключване на системата. Учители от САЩ и Канада споделят, че стават свидетели на това явление до началото на трети клас. При твърде много от техните ученици „светлината е угаснала“. Радостта, любопитството и удивлението, които са съществени за процеса на учене са вече притъпени от прекалено много от дадено нещо и липса на друго. Докато традиционното образование днес се фокусира изключително върху академични дисциплини, за усвояването, на които се грижи лявата половина на мозъка, валдорфските учители се фокусират върху цялостния мозък, като подпомагат развитието на дясната част през всички стадии на растежа. Щайнер е можел само да наблюдава и в последствие да изгражда хипотези, че този подход държи децата в оптималната зона на възбудимост, в която ученето и адаптивното поведение са възможни. Със съвременните научни открития, вече знаем, че той е бил прав.

Използването на даровете на дясната полусфера на мозъка ни дава необходимия тласък за маратона на постижението, а не само за спринта.

След като вече научихме за важността на холизма и играта в обучителния процес, нека да обърнем внимание на незаменимата роля на природата. Използването и разчитането на лявата част на мозъка се приема за даденост в образованието. Ученето почти винаги включва в себе си вербален, аналитичен процес. Това, което не се приема за даденост е стимулацията и изразяването на десния мозък. Функциите на дясната полусфера на мозъка някак си се смятат за по-малко важни за постигането на успехи от нашите деца, или поне „успехи“, както повечето дефинират термина в съвременното ни общество. Нашите тела са насърчавани да се движат по-малко, а нашите умове да се състезават повече. Жертвано е не само физическото образование, но и креативните дейности като театър, музика и приложни изкуства, а всички те допринасят значително за оптималното функциониране на мозъка, като и за постиженията и успеха, независимо как го дефинирате. А какво общо има природата? Много, според невронауката: нищо не стимулира и резонира с дясната половина на мозъка по-силно, и следователно нищо не ни държи в оптималната зона на възбудимост, по-добре от природата.

bookwallЗапомнете, оптималната зона на възбудимост, при която нервната дейност не е нито твърде висока, нито твърде ниска, е единственото физиологично състояние, при което процесът на научаване и адаптивно поведение е възможно. Природата по красив начин подпомага това състояние. Според дългогодишно изследване направено от Д-р Ева Каралайнен, зелената естествена среда намалява стреса, подобрява настроението, намаля гнева и агресията, увеличава цялостното щастие и дори укрепва имунната ни система. Природата е един вид противоотрова срещу увеличения стрес, чувството на затрупаност, изтощението и отпадането, което свидетелстваме в днешната образователна система. Липсата на достъп до природата има толкова негативен ефект върху мозъка и е толкова всеобхватно явление днес, че имаме специално име за него – „Синдром на природния дефицит“. Д-р Каралайнен съобщава, че след „стресови и изискващи концентрация ситуации“, ние не се възстановяваме толкова добре в градски условия, колкото сред природата. При децата особено, знаем че симптомите на ADHD (синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност) са намалени, когато им дадем възможност да играят в зелена среда.

В ролята си на майка, не мога да си представя родители, които не искат да дадат на децата си тези ползи, а и повече. Не мога да си представя, че след като родителите и възпитателите разберат за откритията на научните трудове относно оптималното функицониране на мозъка, някой от нас би се съгласил на вида образование, което имаме сега. Алтернативата, която валдорфската педагогика предоставя, съществува и затова съм благодарна. Призовавам всички родители да научат повече за нея и да я имат предвид, когато избират най-доброто образование за децата си. Наясно съм, разбира се, че не всеки родител има достъп до валдорфско училище или детска градина поради финансови, географски или други причини. За тези родители, а и за всички нас, ви призовавам да гласуваме, да подписваме петиции, да пишем писма, да провеждаме разговори и да се борим, както можем, за да сме сигурни, че реформите, които очакваме да се случат в образователната система, ще се основават на незаменимите неврологични открития от последните 20 години. Трябва да изискваме промени, които са подкрепени от науката, от познанието ни за това как работи мозъка, не само за краткото бъдеще, но и за всичките години, които предстоят.