Или как валдорфското училище се премести в нова сграда
Това не е история за слагане на нова дограма, система за пожароизвестяване и един декар саморазливна настилка. Това е историята на група ентусиазирани почти до лудост възрастни, които на 15 септември ще покажат на 100 деца, че сговорната дружа наистина може ако не да повдигне планина, то поне да изоре София, да изкърти едно бивше посолство и да вдигне на негово място чисто ново училище. Ей така, защото си е помечтала да го направи и защото няма невъзможни неща, когато е „за децата“. И за учителите им, разбира се.
Едва ли има частно училище, което да не е минавало през препъникамъка на трябва-ни-по-голяма сграда. Има училища в частни къщи, в хотели, в изоставени промишлени помещения, в офис сгради. Нашето училище първо беше в една частна къща в Драгалевци, а после в друга в квартал Лозенец. На децата им харесваше. Ако питате децата какво искат от тяхното училище, никога няма да ви кажат „по-големи класни стаи“ или „баскетболно игрище“, или „по-дълги коридори за тичане“. Особено ако тези деца не знаят, че едно от най-забавните неща в училище е тичането по коридорите, защото никога не са учили в училище с дълги коридори.
Но ние, възрастните, винаги знаем повече и по-добре от тях, нали? И искахме да имат истинско училище. С кабинет по музика, със столова, зала за танци и театрални постановки, с двор с дървета, с работилница за дървообработване. Битието определя съзнанието все пак и едно се мисли в колиба, друго – в палат. Дайте да дадем палат на децата.
Откъде да вземем палат в презастроена София, който да отговаря на шестнайсет хиляди държавни изискания за училищна сграда? И да е в София, не в Нови Искър.
„Ще пишем писма до различни институции и ще ги питаме“ казва Митко, родител на две деца в училището. Всички го поглеждаме с на-кой-ще-пишеш-писма-че-и-ще-се-надяваш-да-ти-отговори. Извинете, да ви се намира една сграда, която да ни дадете да я направим на училище? Забрави. Обаче Митко е най-големият оптимист на света и сяда и почва да пише писма. 60+ писма. До общини и министерства, до политически партии и държавни учреждения, университети, военни, цивилни, частни, чуждестранни, всякакви хора и организации. Митко прати писмо дори на…Светия Синод.
И се започнаха огледи, срещи, преговори. Спорове и скандали. Ако някога сте избирали жилище с половинката си, знаете, че преди да се стигне до сделка, сте се изпокарали -найсет пъти. Това – между двама души, които уж са семейство и уж би трябвало да имат сходни изисквания, критерии и вкус. Сега си представете как сто и петдесет родители и 30 учители трябва вкупом да харесат една сграда и да кажат „взимаме я“. (Защото валдорфското училище е общност, в която решенията се взимат от всички, няма директор или собственик, който да коли и беси, и тази пълна демокрация в критични моменти е на ръба на ентропията).
Когато всичко вече ни изглеждаше абсолютно безнадеждно, Митко (пак той) откри, че сградата на бившето китайско посолство седи от известно време празна и се дава под наем. Да я видим.
„Ама как ще сложим тук децата?“ вцепеняват се учителите. Защото сградата е като след потоп – изоставени работни кабинети и жилищни помещения, фризьорски салон, китайска кухня в сутерена и хладилници с буркани с нечетими етикети. Лабиринти и разбира се – супер тайна стая без прозорци с шест пласта шумоизолация, в която висшите китайски дипломати са провеждали топ секретните си заседания. (Сигурно има подслушвателни устройства, които дори след като изкъртихме всичко, пак са останали скрити). Ад и разруха виждат някои от нас. Други виждат красивите полилеи и витите стълби във фоайето, просторните зали, в които са се правили дипломатически приеми и в които децата ще могат да изнасят коледните си представления. Високи тавани, светлина и големи борове в задния двор. Хубав софийски квартал. И място за всички деца, които искаме да дойдат при нас през следващите 10 години. „Взимаме я“.
От посолство в прогимназия
След Митко е ред на други двама родители на две деца от училището – Жоро и Ани, архитекти. Ще стане ли от този китайски бункер училище? Ще стане, рекоха те, и го сториха. Проекти, чертежи, бележки в ДАГ, сутрин, обед, вечер на телефона с община Слатина. Връщат ни за някаква глупост, правим я, пращаме пак, чакаме едномесечен срок, питаме един по един всички съседи, министъра на едното и на другото, плащаме двадесет и осем държавни такси и разрешения, преправяме схеми, подаваме документи за търг, бюджети, наеми, депозити, договори, адвокати, строителен надзор, електричари, ВиК, майстори, вождове и индианци. Много вождове и много индианци. Родители, които разбират как се правят тези неща, и такива, които нищо не разбират, но им се налага да почнат да разбират. (Знаете ли какво е времянка и удостоверение за търпимост…не ви и трябва)
Петък – ден на майстора
„Обичам да правя ремонт“ не е казал никой никога. Една стая 20 квадрата да трябва да ремонтирате, ще си късате нервите поне пет седмици. Ние за пет месеца изтърбушихме и вдигнахме наново 2000 квадрата РЗП. Браво, браво, никога повече, не, благодаря. За тези пет месеца имаше поне 15 петъка, в които в пет без пет избухваше някакъв малък пожар и всичко се закучваше, и 10 човека изпадаха в пълна безнадеждност, че то се е видяло – нашите 100 деца нови класни стаи няма да имат през новата учебна година.
Обаче някои от нас явно са се постарали пред този горе, който подрежда нещата, и в същите тези 15 петъка към 9 и половина вечерта пожарите угасват и в понеделник отново всички са на обекта и продължават да къртят, чистят и извозват, да събарят стената отляво и да я вдигат отдясно, да смятат гофрирания таван по-добре ли е от окачения гипсокартон. Изобщо не сме скучали пет месеца, ама нито за миг. Повечето майстори бяха на собственика на имота, но мозъкът на всичко отново бяха наши родители. Петко, паметник за теб и тия две ръце. И акъл, де, толкова много акъл трябва и за най-дребното нещо – как да го направим тоя парапет на стълбите, така че хем децата да не се пребият, хем пожарната да го одобри, хем да е красив, хем да не е 20 хиляди лева.
(Не)бяла спретната къщурка с кипариси отпред
Ремонтът, добре, винаги е така – дълго и безкрайно изглежда като след паднала бомба, но накрая става спретнато и мръсно. Преди да стане спретнато и чисто. Бригада номер три (след двете бригади наши и чужди майстори) – почваме с двора. Плевене, чистене, кастрене, косене, метене, миене, мъкнене. Поне е топло и приятно и сме навън. И знаем, че ще си заслужим съботната бира и пица за обяд. През учебната година на вахта ще са децата, които и в старата ни сграда в Лозенец са свикнали да се грижат за зелена градинка, да садят и отглеждат растения, да бъркат компост.
Краят му се вижда, но и не съвсем, защото прозорците са толкова мръсни, че през тях нищо се не вижда. Е колко му е едни прозорци да измием. (Вижте по-нагоре за 2000 кв. РЗП и смятайте колко прозорци има). Черни стени за монтиране, чинове, столове, бюра, шкафове да се качат до третия етаж. Пердета да се закачат. И саксии, нямаме саксии още. Боже, ще стигнем ли някога до саксиите?
Разбира се. То не остана. Представяме си как децата, които досега са били нагъчкани на малко повече от 200 квадрата, изведнъж ще се ширнат на 2000, и ни става и на нас широко на душата. Последен спринт преди финала, двугодишен маратон, медал за храброст, напълно заслужен. За всички, които повярваха и не си тръгнаха, довериха се и подкрепяха, работиха и намираха смисъл и в най-отчайващите моменти.
Накрая се сещаме и за една друга история, която прочетохме наскоро и в която се припознахме. Социален работник се опитал да прояви съпричастност към едно семейство в бежански лагер и попитал „Сигурно ви е много тежко да живеете, без да имате постоянен дом?“, на което едно от децата отговорило „О, ние си имаме дом, просто още не сме намерили къде да го сложим.“ За децата домът и семейството са нещо различно от четири стени с покрив отгоре. Имат ли общност, имат и дом, и знаят, че рано или късно ще му намерят място. За нашето училище важи същото. Отдавна си имахме дом, просто сега намерихме къде да го сложим.
……………
(Текстът е личен поглед на Надя Здравкова, родител и член на Управителния съвет на ЧСУ „Проф.Н.Райнов)
