Публикуваме без редакция споделената история на Смиляна Лозанова, майка на второкласника Тео от валдорфското училище „Проф. Н. Райнов“.
Валдорфското училище. За първи път излезе отстрани в полето за реклами, докато ровех из Фейсбука си в търсене на предложения за алтернативни училища. След две години в „системата”, сменяйки две различни държавни институции – квартална и „елитна” , борейки се срещу училищната агресия и незаинтересоваността на учители и възпитатели, се оказа, че сме
това парче от пъзела, което по някаква причина така и не успява да се намести сред останалите фабрични елементи.
Отне ми две години да осъзная, че идвайки от друга култура, език и нравственост, моето дете е изключението, а не правилото. Уважението, добрите маниери, любовта към науката, както и различният ъгъл, под който гледаше реалността, явно не се ценяха и не бяха част от масовата преподавателска практика. А той изнемогваше. Изнемогваше да си поеме глътка въздух, да намери себе си, да се почувства приет.
И изведнъж алтернативата се превърна в единствения изход.
Рекламата за отворени врати се появяваше периодично. В началото небрежно. После все по-приканващо. Докато не започнах да я виждам всеки ден. Така, седеше си там и ми казваше добро утро от ъгъла всяка сутрин. Един ден приех поканата ѝ. Отворих линка, разгледах и с изненада открих, че ми става все по-близка. Ами да! Беше на по-малко от 10 минути от къщи! Така де, дори и да не беше нашето място, поне нямаше да съм загубила една безкрайност. Плюс.
После ме удари. Ами с тази локация, фактът, че е алтернативно, системата, чета, е качествена…сигурно и цените са солени. Ентусиазмът ми за миг спада отново. Със свито сърце отварям страниците и търся цифрите. Нов лъч в тунела! Всъщност, изглежда доста постижимо. Още един плюс.
Но дали приемат второкласници? В другото, така желано и вече от месеци следено, училище се оказа, че това е най-голямата пречка – не кандидатстваме нито за предучилищна, нито за първи, нито за четвърти клас. Отново, бяхме неудобните, неточно пасващите. Никъде не намирам ограничения, но в мен съмнението все още леко бълбука. Решавам да звънна по телефона.
Гласът от другата страна е мил, ентусиазиран, канещ. Точно като рекламата, но истински. Оказва се, че като по часовник, същия следобед има отворени врати. „Деца? Но разбира се, доведете и тях! Ще намерим кой да е с тях, вероятно ще има и други. Просто заповядайте.” Звучеше някак нереално. Дали наистина всичко ни тласкаше натам?
Вечерта беше незабравима! Още с влизането в сградата усетих тръпки на вълнение. Сякаш аз влизах в класната стая за следващите няколко години. Удари ме светлината. Светлината, която струеше от детските рисунки, изпъстрили вместо тапети стените на голямото помещение. И децата, пърхащи като пеперуди в странна възбуда измежду столовете, предназначени за нас, новите родители. Помня, че кратката им презентация, в която пяха и свириха на блок флейти, ме разплака. Със сълзи на радост, на облекчение. Сякаш огромен айсберг се свлече от плещите ми.
Почувствах се като у дома си.
Презентацията беше дълга, но за първи път в училищна институция чух гласа на организацията, усетих присъствието на учителите и видях визията за пътя на организация, смело водена от родители и учители, застанали рамо до рамо. Въпросите нахлуваха в главата ми като ято птици. Усещах размаха на идеите им. Исках и аз да бъда част от това общество. Знаех, че колкото моето дете щеше да получи, толкова и аз самата можех да дам, базирано на цялото ми обучение и опит от 14 години, прекарани зад граница, на всичките ми контакти и преживявания като родител, студент, преподавател, професионалист и наблюдател на други системи за обучение, прекрачващи прага на скучната държавна фабрика и нейните закостенели практики.
Погледнах към задните редове, където седеше съпругът ми – мнителен и придирчив татко, когато става въпрос за възпитанието и обучението на собствените му деца, уморен от конвенционалните методи, орязващи ентусиазма и полета на мисълта. Лицето му изглеждаше спокойно. Очите му светеха.
Около час и половина след началото на срещата в стаята се промъкна синът ми и тихо седна до мен. Гледаше наоколо и попиваше пространството с всеки орган на тялото си. Изглеждаше леко стреснат, че такова място е реално. Послуша, погледа, след време се обърна към мен, плахо задавайки така дългоочаквания въпрос:
„Мамо, може ли да остана тук?”
Отново погледнах назад. Погледите ни се срещнаха. Бяхме спечелени. Щяхме да направим и невъзможното.
Това беше НАШЕТО училище.
