Първите десет

Десет години са достатъчно, за да ­разбереш мястото си в този свят.

Десет години, принадлежащи на миналото. Десет пъти откриване и закриване на учебна година, посрещане на малки, изпращане на по-големи, ставане рано сутринта, връщане късно вечерта, учене и забравяне, хапване на крак, грижливо подреждане на чантата или набързо събиране на първите попаднали тетрадки и учебници. Десет години закъснения, подранявания, дежурства, празници, трескава подготовка и протяжно чакане, доволни и недоволни учители, родители, деца, игри и смях, напомняния, протоколи, проверки, изпити, прием на нови ученици, годишни характеристики, фенери, шишарки, паднали листа, нови листа по клоните, сняг и усмихнати човеци с морков вместо нос. Десет години походи и шатри, газене в реки, падане в езера, обелени носове и колена, сладолед след училище, може и от ядково мляко, може и без хич. Десет летни ваканции, десет грипни, пролетни, зимни и неочаквани. Разочарования  и надежди, униние, и вълнения…

Звучи като цял един живот, нали?

Но това са първите десет. Пълни с живот, бурни и нееднообразни. Казват, че първите седем са най-важни, там се полагат основите, там се изгражда характерът. Бурният растеж, органите, попиването на света наоколо. Благоприятната среда способства за хармоничното развитие, но враждебната формира умения, които са достояние на малцина. Характерното за периода е, че всичко вложено се отразява и проявява в по-късните периоди от развитие. В първите седем години подражанието е основният метод на творчество, търсене на собствен почерк започва да се проявява в отклонението от имитацията и съчетаване на две и повече различни техники в създаването на нещо, което да наречем свое. Тук моделите, на които се подражава, са решаващи за моралния облик и личностните характеристики на новия живот. Когато те го осъзнават и помагат с най-доброто, на което са способни, това се вижда и радва окото и сърцето. Менторите на училището, стотиците родители, педагози, администратори, знайни и незнайни доброжелатели и критици са като селото, което е нужно, за да се отгледа едно дете, както гласи старата еврейска поговорка.

Валдорфска традиция е времето да се измерва в периоди от седемгодишни цикли. Нашето училище е в средата на второто завъртане на колелото. Влизането в ритъм, макар и неравномерен, но характерен за нашия народ, е в ход и нищо не може да го спре. Промяната, която настъпва всекидневно, е видима за хората отвън. Ако си самия организъм, ти не отчиташ малките изменения, ти си във вихъра на действието. Тялото – сградата, израства; органите – предметите и преподавателите, си идват по местата; главата- ръководството, се изменя едва; съотношението с тялото се променя и вече може да влияе на крайниците – родители, приятели на училището. Психическият поток на развитие обаче започва именно от тях – от крайниците към главата. Затова отговорността им е решаваща за психичното здраве на личността.

Погледнато през призмата на антропософията, десетата година е тази, в която организмът е вече извън света на приказките и вълшебните герои и с укрепваща сила на вдъхновен рицар понася ударите отвън и отвътре, за да оцелее в този все по-враждебен свят. Преди това – към осма-девета година се засилва критичността към това, което идва отвън и към своите мисли. Всичко, приемано на доверие, трябва вече да премине проверка. Това на антропософски език се нарича „възрастта Рубикон“.  Преминаването й се подпомага от правилното и ритмично вдишване и издишване, а изпитанията и страховете, понякога продължаващи с години, следват непрестанно. Сигурен начин за преодоляването им е здравата основа в духовния свят. Така Рубикон е просто една рекичка, чието преминаване не винаги завършва с основаване на империя или смяна на съществуващото статукво. Тук е първата голяма проверка пред духовните сили – ако устоиш, продължаваш нататък, по-силен отпреди!


Годината е 2011…

В малка пристройка на къща в кв. Драгалевци е родено училището, което днес наброява над 110 деца, 30 педагози и 7 човека администрация. Тогава учебната година започва с 3 ученика, до края на годината стават 8. Първата учителка преподава и днес. Менторите се менят през годините. Един от тях живее в сградата и споделя всички битови трудности наравно с преподавателите. Лицензиите, програмите, новата сграда, разширяващата се педагогическа колегия. Хората, които образуват този социален организъм, са разнородни по опит, образование и лични качества – точно както са всички органи на едно тяло. Заедно, те дават облика на училището, какъвто е – неповторим и динамичен. През годините идват и си отиват, но всеки има своя отпечатък върху развитието на това малко, но смело начинание. В началото на осмата година училището и детската градина се отделиха в различни сгради. Така бе поставен нов етап в развитието на валдорфската идея в София. Празничните ритуали се удвоиха в пространството и географията, антропософското влияние се разшири към нови хоризонти. Всеки растеж е навременен и свързан с болка и трудности, но е за добро. Започнаха да се връщат, призовани, от чужбина хора, които да обвържат професионалния си път с училището. Последваха още, някои продължиха нататък.

Някога, много отдавна, в една друга училищна сграда…

Трудността в прилагането на валдорфската педагогика идва от нуждата от тотално посвещение. Абсолютен ред и абсолютна свобода, което е ключът към само/управление на всяка една общност. Ясно поставени граници и уважение пред човека.

Антропософското училище е съчетание от няколко компонента – всеки от тях е жизнено важен, за да може то да съществува хармонично. Но всеки от тези елементи инстинктивно тегли центъра към себе си. Само чрез внимателна авторефлексия и доброжелателна критика училището би могло да се справя с трудностите, и да процъфтява.

„Това, което е съвършено не може да бъде овладяно“, каза наскоро един световен диригент, чиито деца учат във валдорфско училище в Хайделберг. „Ако стане за 10-12 години, значи не си заслужава“.

София, 12 януари, 2021 г.

Найден Йотов