За майката на къщата, с любов

защото и големите понякога имаме нужда от майките си.

Въпросите зададе: Смиляна Лозанова, майка на Теодор, IIIа клас, снимки: Яна Лозева, майка на Андрей, II клас

Система. Резултати. Постижения. Класации. Държавно. Частно. Алтернативно. Класическо. Иновативно. А всъщност това, което наистина искаме за децата си, е човечност, топлота, разбиране, уют.

21-ви век е. Комунизмът свърши. Вече има и други книги, освен „Д-р Спок“. Докато пуснем децата си на училище, повечето от нас ги гледаме по нов начин – по-близо до нас, по-информирано за емоционалните, а не само за физическите им нужди, по-свързано. Изживяваме емоциите им като свои, туптим със сърцата им, страдаме от трудно научените уроци.

И изведнъж, какво? Всичко това отива по дяволите с настъпването на първия учебен ден, когато чуваш „Родителите – дотук“. Децата отиват при непознати, които нямаме никакъв шанс да опознаем. „Попаднахме на чудесна класна – чуваме често – и това беше големият ни късмет“. Още разчитаме на късмет децата ни да попаднат сред хора.

Институцията „Майка на къщата“ отнема късмета от решението на родителите за избор на училище. Ето защо във валдорфското училище децата имат по две майки – тяхната собствена и Детелина. Детелина е майка на всички, понякога дори и на самите майки.

За момента оставаме с впечатление, че тя си е само наша. Не успяваме да намерим неин аналог в другите валдорфски училища, които познаваме – не и с точно такива функции. Може би обществата с повече чувствителност и емпатия в общуването нямат толкова нужда от нея, но при нас това е фигурата, която концентрира все още далеч неизчерпаната нужда на децата от близост с родителите си, в учебна среда. Това е човекът, който ще гушне детето ти, когато някой го нарани. Това е човекът, заради когото няма да се чудиш дали то не страда само в някой ъгъл без някого, на когото да се довери. И дори ние, родителите на децата във валдорфското училище, неведнъж сме се питали: какъв човек трябва да си, за да си такъв Човек – по цял ден, всеки ден?

Представяме ви Детелина Менова, майка на къщата на Валдорфско училище „Проф. Николай Райнов“

С: Разкажи ми историята си. Откога познаваш валдорфската педагогика?

Д: Аз съм израснала с акордеони, китари и чевермета по Балканите. Там са моите корени. Баща ми пееше народни песни, а когато наблизо удареше гръм и останехме без ток, лягахме до печката и на светлината на свещите баба ни разказваше легенди. И досега все още се връщам там да пека чушки на тенекия и да варя лютеница. Да се презареждам. Тоест, начинът, по който аз съм израснала, се оказа валдорфска педагогика. Без да съм я чела, попаднах там, където ми е мястото.

С: Кое доведе теб и сина ти във валдорфското училище?

Д: Една от причините да преместя Иван тук беше, че в другото училище никой не се грижеше за детската емоция. Той беше постоянно болен или все си намираше причини да не ходи. Бягаше от публични изяви. Беше свит, прегърбен, ходеше със свити юмруци. Много заекваше, провлачваше думите. Беше неуверен. Езикът на тялото говори много. С времето и помощта на валдорфските педагози доби самочувствие. Изправи се, разпери се, зае полагащото му се място. Натрупа увереност и изведнъж се отключи дарбата му да рисува).

С: Кога от „майката на Иван“ се превърна в „майката на къщата“?

Д: Много бързо. Това ми е призвание. Или го имаш, или го нямаш. Имам едно дете, но моята къща винаги е била пълна с деца. Аз съм отгледана от баба и дядо с много хора вкъщи, лели, братовчеди. От малка винаги съм искала къща с градина и много деца. И това получих. Никога не гледам лукса. Когато влезеш в една къща, трябва да е чисто и уютно.

С: Уютно ли е тук?

Д: Уютно е. Имаме още да се наместваме, но децата се чувстват много уютно в средата. Усеща се по начина им на движение, по езика на тялото. Тук са щастливи.

С: Дълъг ли беше процесът на твоята трансформация от едната роля в другата?

Д: Отне ми около година. В началото само наблюдавах. Опознавах средата, децата, родителите, учех имената им. Аз чета емоциите на хората. А за мен децата са приоритет. Така осъзнах тяхната нужда. Децата имаха нужда от същите неща, от които имаше нужда моето дете – от грижа, внимание, от отделено време за споделяне или просто от физическа близост. Има деца, които не искат да говорят, но когато ги прегърна, виждам как очите им се насълзяват. Имат нужда от емоционална подкрепа.

С: Коя е майката на къщата? Какви са нейните задължения?

Д: Като на всяка майка към нейните деца. Майката е майка по всяко едно време, без събота, без неделя. Да са нахранени. Често правя кексове или нося нещо от вкъщи и те знаят, че Диди винаги има храна. Ако не, отивам до магазина. Купувала съм им хляб да си мажат филийки. Да са здрави. Ако са мокри, върнали са се от поход през зимата, ще сменим дрехите, чорапите, включвам печки да подсушим обувките. Нося им дори чехли, когато нямат вътрешни обувки. Но освен да гледам да са добре физически и да споделяме битови теми, говорим за техния емоционален свят. Това е много важно, защото според мен всички проблеми идват от емоцията. Дори физическите им болки често са свързани с някакви емоции.

Няма нужда винаги да се обаждаме на родителите. Защото и аз съм майка и когато ми звъннат от училището и съм далеч, се притеснявам. Като знам, че не мога да реагирам, е трудно да се състедоточа върху задълженията си. Звъним само в краен случай. На всяка една възраст децата преминават през определени емоции. А тук те имат доверен човек. Винаги могат да дойдат да ми споделят, да ми доверят дори неща, които спестяват на собствените си родители. Насърчавам ги, че родителите, освен че са родители, могат да бъдат и най-добри приятели. Искам да ги науча да споделят с тях. Да има комуникация и да не се затварят в себе си. Да не се притесняват от неодобрение.

С: Доколко важно е доверието и желанието да се споделя?

Д: Изхождам от гледната точка на това, че аз самата съм родител. Познавам родителите, посрещам ги, говоря с тях. Много е важно за един родител да знае, че има връзка с детето, че някой ще се погрижи за него, няма да е гладно и жадно, ще е обгрижено емоционално. Имаш доверие, че някой е поел твоите задължения в средата, в която те няма. Аз като майка съм спокойна, защото познавам своя син. Имам му доверие, защото той споделя. Затова винаги апелирам за разговори и комуникация. Дори с учителите! Не да таи в себе си, че не е разбрал урока и да се притеснява вкъщи, а да се изправи смело и да попита. Учителите също са хора, имат емоции. Те имат нужда от обратна връзка.

С: А радости? На какво се радва майката на къщата?

Д: Толкова ги обичам тези деца! Аз не правя разлика между моето собствено и другите деца. Дори бих казала, че напротив – Иван често остава на заден план. Но имам голямо доверие на учителите му. Той няма да се остави, него не го мисля, но мисля за другите деца. И дори когато не ми е добре или съм изморена, само като ги видя, като ме прегърнат, всичко ми минава. Вчера например беше ден на гушкането. С всички се гушкахме – от малките до седмокласниците! И това ме зарежда.

С: Обичат те или те ревнуват родителите?

Д: Нямам случай, в който някой да ревнува. Напротив, щастливи и спокойни са, че ако има нещо притеснително, аз ще им го споделя.

С: Коя е Детелина Менова?

Д: Жизнена, весела, усмихната. Комуникативна, със зрителна памет

Разбирам от майтап. Няма нещо човешко, което да ми е чуждо, затова не съдя. Широко скроена съм. Но ако трябва да опиша себе си в една дума, аз съм ЛЮБОВТА.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *