Училището като живота, живот като в училище

Какво дава и какво не взима на децата валдорфското училище?

Личният поглед на един от нашите родители
Надя Здравкова, майка на София (IV клас) и Елена (Подготвителна група)

„Искам да ми е напрегнато” –
е казал никой, никога.
Всички искаме да ни е спокойно. Да няма стрес. Да не сме нонстоп на тръни, че нещо пропускаме, не сме свършили, не сме се представили добре. Че някой е по-добър от нас, че ще ни изпревари, че той ще получи, а ние – не. И докато целият свят е започнал бавно, но сигурно да се обръща на обратно, или по-точно да се връща в правилния и здравословен начин на живот, училището и изискванията към децата сякаш продължават да се движат в посоката „колкото може повече, колкото може по-рано”. Светът говори за slow food, slow living (бавна храна и бавно живеене), 4-дневна работна седмица, 6-часов работен ден. Е, добре, де, онази част от света, в която всичко е чисто, подредено и почти утопично. В образованието е обратното – тестове за прием, целодневно обучение, плюс домашни за след 19 ч., съботна школа по роботика. Ние искаме да работим по-малко, за да имаме повече време за децата. Но не повече време, за да безделничим с тях, а повече време, за да ги транспортираме от точка А до точка Б, където те да стават по-бързи, по-смели, по-сръчни и свръхнадарени.

Ако и вие не искате да участвате в този парадокс, в който родителите искат да са по-свободни и да им е по-спокойно, но графикът на децата им да е пълен с ангажименти и изисквания, ние можем да ви разкажем как и защо вярваме, че децата могат да се учат, развиват, живеят и растат без „да им е напрегнато”.

Във валдорфското училище няма стрес.

Защото няма изненади. Не знам за вас, но двете най-страшни изречения в ученическите ми години са били: „Седемнадесети номер на дъската” и „Извадете сега по един двоен лист”. Дори само като ги написах тези две изречения, ми се изпотиха дланите. Да ходиш на училище с мисълта, че във всеки един момент може да те изпитат и да те хванат неподготвен, по никакъв начин не е направил от мен спокойна и уверена в собствените си възможности личност. Напротив, всяка презентация пред клиент, всяка работна среща, всеки изпратен имейл са нещо като миниизпит и ужас, че нещо съм оплескала.

Във валдорфското училище децата знаят точно какво ще им се случи през деня. Че ще започнат сутрин главния урок с ритъм, стихче или песен, за да се събудят преди да пристъпят към решаването на задачи или откриването на подлога в изречението.
Черната дъска във валдорфското училище не само не е най-страшното нещо на света, напротив, тя е произведение на изкуството. Онова, което е на дъската, не е онова, на което ще ни изпитват. А вдъхновението, което да ни помогне да научим новите неща за деня и да ги напишем и ние, също толкова красиво в своите тетрадки. Така възприемат нашите деца написаното на дъската.

Във валдорфското училище нещата са прости, но достатъчни

Учениците в първи клас според българските образователни стандарти трябва да научат 30 букви и да събират и изваждат до 20 (така и според валдорфските ;). За целта първокласниците в държавните училища имат средно 11 „учебни помагала” за самоподготовка – учебници, читанки, буквари, работни тетрадки и т.н.

За да научиш 30 букви и 20 цифри, ти трябва едно-единствено нещо, и това е учител.

Казахме вече, че черната дъска е произведение на изкуството. Артистът, който го създава, е валдорфският учител. Той рисува, пише, изиграва, изпява, изтанцува дори ако трябва, това, което трябва да разберат и научат децата. Но най-важното е, че умее да създава онзи артистичен ритъм на „вдишване“ и „издишване“ – на активни и отпускащи учебни занимания, на преподаване и изява на децата, които ангажират детското любопитство и интерес.

В първи клас това може да е „З” на „Заекът, който закъснял, защото затънал в зимната заран“. В седми клас пренася камъни с количка, за да достигне закона по физика за лост от първи род. Или нещо подобно. След това учениците сами пишат в тетрадките онова, което са видели или преживели. И те стават техните учебници. Защото веднъж като си ги нарисувал сам, а не си ги видял на картинка в учебника, много по-трудно ще бъркаш чехълче с митохондрия и зелена еуглена.

Във валдорфското училище се състезаваме със себе си

Може би има изключения, но ако четете биографиите на най-известните и успешни личности, независимо от коя област на живота (без спорта), никой от тях не разказва, че мотивацията му е била да бъде по-добър от някой друг. Стив Джобс не е искал да продава повече телефони от „Нокиа“. Искал е да направи телефон, какъвто не е имало дотогава. Илон Мъск не иска да прави електрически коли, които да са по-добри от „Форд“. Даже казва, че иска да направи по-добра кола от „Форд“, за да започне „Форд“ да прави по-добри коли от „Форд“. Може би малко сложно го обясних, но причината децата да нямат оценки не е защото ги оставяме да се развиват безкритерийно и безотговорно. Стремежът на учителите е да развият у тях достатъчно високи критерии за красиво, добро, правилно, така че децата да се мотивират постоянно да правят нещата все по-красиво, по-добре, по-правилно. Онова, което съм нарисувал в тетрадката си днес, по-хубаво ли е от онова, което опитах да направя вчера. Онова, което прави Лора до мен в нейната тетрадка, си е нейната тетрадка и нейният стремеж към съвършенство.

Забележка „без домашно”

Дебатът „за“ и „против“ домашните е безкраен. За някои (малцина) домашните са начин децата да си структурират времето и да се дисциплинират да учат. За всички останали домашните са ни повече, ни по-малко ежедневна война. Мъчителна, изтощителна, безплодна. Не стига, че виждаме децата си вечер за има-няма два часа, през което време ние сме надвесени над котлона или простора, те са с гръб към нас и на всеки 8 минути задаваме един от следните въпроси „Написа ли си домашното?”, „Кога ще си напишеш домашното?”, „Защо още не си си написал домашното?”, „Нали каза, че ще си напишеш домашното?”, „Какво стана с домашното?”, „Имаш ли още домашно?”, „Не може да отидеш без домашно”, „Ако не си напишеш домашното…”, „Щом не си си написал домашното…”, „Ако си беше написал домашното…”, „Който не си е написал домашното…”
В тази война няма победител, всички са победени. Ние сме избрали да не участваме в нея. Разбира се, под липсата на домашни във валдорфското училище имаме предвид, че няма ежедневни задачи за вкъщи. Но има задължително четене на книга и специални проекти. Третокласниците например тази година трябваше да направят къща. Това не беше война, беше приключение и предизвикателство, което завърши с празник.

Какво носят всички тези неща на мен и на децата ми? На първо място, безценното спокойствие, че всичко е наред. Не бих го заменила с нищо на света. На децата – безусловна любов към ходенето на училище, ученето, учителите и преживяването на всеки урок като нещо интересно и вълнуващо. Те просто живеят, без да се състезават с другите, но едновременно с това развиват безкрайно любопитство към новите неща. Без да ги е страх от тях.

Ако тези неща са важни и за вас, заповядайте на среща с нашите учители или прочетете повече на www.waldorf.bg