Валдорфският педагог: за душата на един учител

„Аз не искам да правя от вас обучаващи машини, а свободни, самостоятелни педагози.“

Рудолф Щайнер, Щутгарт, 6 септември 1919 г.

Във век, в който информацията и знанието са по-достъпни от всякога, явно е, че функцията на учителя вече далеч надхвърля тази на приносител на фактологическа информация.

Друг е вече учителят, валдорфски или не, и други са очакванията, на които трябва да отговаря. Но това, което вероятно никога няма да се промени, е че от учителя винаги се изисква „всеотдайна, изпълнена с разбиране активност“ (Рудолф Щайнер).

Умението да учиш

Преди да се започне какъвто и да е разговор за това какъв трябва да е учителят обаче, би следвало да се определи кои са уменията, които се очаква учениците да усвоят в резултат от работата му. Да, наистина говорим за умения, защото натрупването и надграждането на знания почива върху наличието на добре развити конкретни умения. Затова Рудолф Щайнер често нарича учителите „възпитатели“. Възпитават се уменията. А на училищно ниво те са базисни – уменията, необходими за превръщането на учениците в ефективни възрастни, способностите, чрез които ще съумеят да придадат смисъл, цел и посока на живота си.

Във валдорфската педагогика целта ни е да предоставим на децата нужното за изграждането на смислени и практични взаимоотношения със света – такива, които ще им дадат възможност да израстват в разбирането, съпричастността и положителната си себемотивация, както и да се превърнат в хора, които никога не спират да учат. Но също така – да станат хора, усещащи себе си, които се грижат за душата си, стремят се към нейната еманация, която се проявява чрез изкуството, и, по думите на един от най-опитните учители във Валдорфско училище „Проф. Николай Райнов“, г-жа Силвия Василева, „подхождат съзнателно към всичко“.

Да си образован, разбира се, означава нещо повече от базисни умения. Именно тук е мястото на тези „особености“, както Рудолф Щайнер ги нарича („the imponderables”), на възпитателното изкуство, при които творчеството и изобретателността на учителя влизат в действие. Валдорфският учител не е чиновник, не е работник. Той е представител на гилдията на артистите, също както художниците, музикантите и писателите. За неговата работа се изисква една по-особена среда. Всеки един учебен час на валдорфския преподавател трябва да е произведение на изкуството, съобразено с енергията, характерите, биографията и състоянието на учениците, както и неговото собствено, а не copy-paste на нечий друг урок. Всяка класна стая е различна вселена, защото всеки валдорфски учител е различен и неговата лична автентичност е съществена за учебния процес. Валдорфските учители не бива да се сравняват по между си, така както не бива да се сравняват учениците. Те са в съревнование само и единствено със себе си.

Да си високо образован пък означава да се стремиш към висша цел, към идеал, да се опитваш да си най-добрата версия на себе си в полза на това светът около теб да достигне най-добрата си версия. Постепенно творческото в преподаването започва да се оттегля в съответствие с дисциплинирания поток на гореспоменатите базисни умения и готовността на ученика да възприема все по-интензивни академични познания.

Много е възможно на развитието на тези основни способности у децата да се обръща толкова малко внимание, че да не успяваме да се фокусираме върху тях. В същия смисъл множество образователни инициативи и политики се опитват да „хакнат“ по-фините аспекти на ученето, че има опасност напълно да пропуснем доброто и полезното за младите хора в образованието им. Истината е някъде по средата. Можем да се учим от начина, по който Рудолф Щайнер говори за биодинамичното земеделие, при което усвоява разумни практики в производството на храни и ги насища с елементи от духовната наука – защото тези две неща се допълват взаимно. Същата практика важи и за поставянето на основните умения в центъра на работата на валдорфския учител, като по-задълбочените въпроси винаги присъстват на заден план.

Това, което при валдорфските педагози не подлежи на „хакване“, е необходимостта от работа върху себе си – не толкова интелектуална, колкото духовна. Г-жа Веляна Пенкова, начален учител във Валдорфско училище „Проф. Николай Райнов“ често използва при срещите си с бъдещи и нови родители метафората за вазата като своеобразно обобщение на това какъв човек е валдорфският учител: На първо място той трябва да си я представи, да я види в главата си ясно, в подробности. На второ – да я направи с ръцете си, изпипана, възможно най-съвършена, със старание, отдаденост, съзнателно. И на трето – да прави всичко това с любов. Ако е способен на това – може да бъде валдорфски учител.

„Страх и трепет“

Образованието е процес, при който непрекъснатото развитие на учителя е основополагащо. Това често става чрез проба и грешка и зависи в толкова голяма степен от цялостната синергия на класа, че участниците в образователния процес във валдорфската педагогика трябва да подхождат с повече търпение към евентуални завои и отклонения по пътя. Вярваме, че както не е случайно при какви родители избира да се роди детето, така не е случайно и при какъв учител се озовава то в училище. Както родителите, така и учителите, но и детето има да научи конкретни уроци от хората, с които го обгражда животът. Отговорността на валдорфския учител в този смисъл е същата, като на родителите – да разбере и осмисли защо това дете е тук, да разпознае заложбите му и да го окрили да дръзне да живее в синхрон с тях.

Рудолф Щайнер обяснява това доста по-директно във „Вътрешните настроения на възпитателя“ (15 септември 1920 г.):

„Ако си кажем: „В началото на учебната година имах отлични образователни принципи, следвах най-добрите образователни авторитети, направих всичко, за да спазя тези правила“, всъщност щяхте да сте преподавали лошо. Със сигурност щяхте да сте преподавали по-добре, ако всяка сутрин влизахте в час със страх и трепет, без голяма увереност в себе си, и в края на годината си бяхте казали: „В действителност аз самият научих най-много тази година.“

„Страх и трепет“ може да не изглеждат относими към преподаването или самообразованието, но едно отношение на смиреност осигурява добра основа и за двете. В крайна сметка преподаването е професия, при която трябва да внушаваш възхита: чудно любопитство към безбрежния океан на всичко, което може да бъде научено, заедно с решимостта нещата да се правят по-добре. Звучи страшничко, но именно това определя учещия човек. Няма по-добър начин да се обори пристрастеността на повечето правителства към политики, които се стремят да стандартизират преподаването, да контролират посредством тестове и по този начин да направят възможно човек да се проваля. Това е рецепта за този тип посредственост, който официалният светоглед предпочита да нарича „отличие“.

Рудолф Щайнер е бил достатъчно скептичен към прилагането на тези „принципи на отличие“ при валдорфските практики и концепции. Учебната програма съществува за децата, а не децата – за учебната програма. Щайнер със сигурност е имал предвид насоките му да са отправни точки, а не цел сами по себе си. Именно тази свобода на валдорфския учител е и най-голямото предизвикателство пред него. Няма ограничение, санкция, стандарт. Нужно му е само място, от което да започне пътя си към това да се превърне във възпитател, или казано с други думи:

„…нищо не може да се постигне от простата празнота, но несъвършеното може да бъде усъвършенствано. Всеки, които развие у себе си предразположеност към художествена дейност, е способен да се справи по най-добрия начин с всичко, което му предлага животът.“

В последната си реч към педагозите от първото валдорфско училище, което Рудолф Щайнер открива в Щутгарт през 1919 г., той задава три основни принципа на валдорфския учител:

„Учителят въздейства върху своите ученици както чрез общото, така и чрез отделното, посредством цялостното одухотворяване на професията и чрез начина, по който изговаря всяка дума, развива всяко понятие, всяко отделно възприятие. Не забравяйте това, че учителят е човек на инициативата, че той никога не трябва да се отпуска, това ще рече винаги да е напълно съзнателен за онова, което прави в училище, за това как се държи с учениците. Това е първото: учителят трябва да бъде човек на инициативата и в големите, и в малките неща.

Второто, скъпи мои приятели, е че ние като учители трябва да проявяваме интерес към всичко в света, което се отнася до човека. Като учители трябва да се интересуваме от всичко светско и човешко. Би било много жалко, ако затварянето пред нещо, което може да е интересно за човека, намери почва при учителя. Трябва да се интересуваме както от значимите, така и от най-дребните случки в човечеството. Да проявяваме интерес към големите и най-малките работи на отделното дете. Учителят трябва да е човек, който проявява интерес към цялото мирово и човешко битие.

Трето, учителят в своята същност никога не прави компромис с неистината.[…] Нашето обучение ще бъде израз на истинността само тогава, когато добросъвестно се стремим към това да се извисяваме до истината в самите себе си.“

Пътят към себе си

Именно тази тройна концепция ни води до това, което много хора при срещите ни наричат „тази работа с антропософията“. Понякога изглежда, че чрез този полуизраз се търси един-единствен или поне сравнително прост набор от отговори на въпроса: „Какво общо има антропософията с образованието?“. Бихме добавили – и с преподаването. Лесно е този въпрос да стане подвеждащ, защото валдорфската педагогика се е променила много от създаването си преди сто години.

В своето есе „Човешкото същество през призмата на духовната наука антропософия“ Хайнц Цимерман обяснява ясно тази взаимовръзка:

„Щайнер дава следната афористична дефиниция на онова, което разбира под антропософия, в „ръководните мисли“, формулирани през 1924 г.: „Антропософията е пътека на познание, която има за цел да отведе духовното у едно човешко същество до духовното във вселената“.

Това изречение съдържа три ключови твърдения:

– У всяко човешко същество има духовен елемент.

– Видимият свят около нас се основава на нещо невидимо и от нас зависи да го открием и изследваме.

– Антропософията не е вяра – тя е насърчение да крачиш по пътеката на знанието, която в същото време е пътека на себеразвитие, пътека, която енергизира личните духовни сили на индивида.

Така антропософията е стимул да следваш пътеката на изследването в множеството разнообразни аспекти на живота. Образованието има за цел да помогне на всеки индивид стъпка по стъпка да развие независимост, следователно характерната за валдорфската педагогика нагласа за изследване не може да бъде догматична, тъй като възниква само когато се прилага индивидуално в ситуации на непосредствена значима среща. В своето основополагащо есе „Троичният социален организъм и свободата в образованието“ (стр. 29) Щайнер формулира това разбиране ясно и сбито:

„Истинската потребност на съвремието е училищата да са изцяло основани на свободния духовен и културен живот. Това, което се преподава и култивира в такива училища, трябва да се извлича само от познанието за израстващото човешко същество и от индивидуалните заложби. Истинската антропология трябва да е в основата на образованието.“

Основното положение, от което изхожда валдорфският учител, независимо какъв предмет преподава, е че във всеки процес има вградена логика, която може да бъде обмислена, почувствана и изживяна. Без усещане за това практиката може да дегенерира в ритуал или догма. Това са вечните опасности, които се крият, когато дръзнеш да навлезеш отвъд неизследваната нормалност. Като под нормалност тук се разбира колективно приетото без възражения на един филтриран и предварително зададен живот. Логиката на валдорфската педагогика произтича от нормалността, за да осигури една яснота на погледа за това какво стои зад сцената. А това е процес, който изисква учителят да мисли, докато участва.

Тази валдорфска логика може първо да бъде посрещната чрез вършене и изживяване, чрез усещане на смисъла ѝ или възприемайки я директно в начина на мислене. Най-често се започва с един поглед: „Виждам, че за децата това има смисъл.“ Този първи миг на осъзнаване след това трябва да бъде подложен на проверка в практиката, после да бъде изпробван и наблюдаван посредством задълбочени разсъждения, без да се поставят ограничения върху критичното изследване и подлагането на съмнение – дори напротив.

За създаването на валдорфски учител е необходима отдаденост към практикуването и търпението. Понякога за този процес се говори като за разликата между увлечението и дългата връзка. Всеки учител трябва да отговаря на необходимите професионални изисквания към всеки преподавател: законови, регулаторни и етични. Но заедно с това валдорфският учител има и ангажимент да развива професионалната си практика посредством медитативно внимание и самокритично разсъждение.

Има много ресурси, които предоставят съвети и съдействие по отношение на това как да се поддържа такава практика на самосъзнание в преподавателския процес, но това най-добре се демонстрира от подготовката на валдорфския възпитател преди всеки час и от спазването на шестте основни принципа на валдорфския учител, които силно подпомагат доброто преподаване:

  • принципът на израстване (развитие и моделиране), който свързва всяко учене с развитието на детето, за да расте то здраво и пълноценно;
  • принципът на живота, който свързва всичко, което младият човек научава, с живота (включително ученето през целия живот);
  • принципът на окриляването, или „образование за свобода“;
  • холистичният принцип – „устойчивост“, включително в това да помогнем на учениците да не загубят в прехода си към възрастни способността си да се учудват, да се дивят, радостта от ученето и любопитството на детето;
  • принципът на множествената грамотност – методология, която включва така наречената „икономика на преподаването“ – учене чрез вършене и изживяване, интегрирането на художествено, сетивно и практично учене, чрез което да се поддържат интелектуалните умения;
  • духовният принцип – пълно уважение и грижа към уникалната същност на израстващата млада личност, както и към най-висшите способности на всеки един от нас.

Без Рудолф Щайнер не може да има валдорфско училище, но тук всеки учител може да се превърне в свой собствен Рудолф Щайнер. И това е едно общо, а не лично предизвикателство за валдорфския учител. Това означава да черпиш директно от извора на образованието, така че да го превърнеш в нещо изцяло и автентично твое. Превръщаме се в свой собствен Рудолф Щайнер, когато възприемаме от антропософското мислене всичко, което има смисъл за нас, и го изживяваме по собствен и личен начин, използвайки езика и културата, с която сме закърмени.

В този смисъл, ако един педагог не е готов поне да начене такова пътешествие към изследване на собствената си личност, не бива да се занимава с валдорфска педагогика. Има много качествени и смислени педагози, които дълбоко ценят валдорфската методика и допринасят по свой начин към нея, но не се осмеляват да навлязат по-дълбоко в дебрите ѝ, защото не могат да поемат отговорността за такова продължително, непрекъснато личностно развитие.

Затова е трудно да станеш валдорфски учител. Затова са необходими три години обучение в допълнение към вече завършена класическа педагогика. Затова са нужни стажове и лицензиране. Затова един двуседмичен или двумесечен курс не е достатъчен, за да се превърнеш във валдорфски учител. Би могъл да е добро начало по този път навътре обаче.

„И още нещо, което е по-лесно да се каже, отколкото да се постигне, но което също е златно правило за професията на учителя: Учителят не бива да се съсухря и да се вкисва. Свежо, ведро настроение! Ето към това трябва да се стреми учителят!“

„Педагогическото изкуство“, Рудолф Щайнер, 2015 г., Сдружение „Валдорфска педагогика за деца, родители и учители“, Варна