Преди да ви разкажем как стигнахме до вратите на валдорфското училище в София, трябва първо да ви споделим какво виждаме около (и за съжаление и вътре) в себе си…
Днес е време на изключителна забързаност, крайна амбициозност, никому ненужна показност, мигащи светлини отвсякъде, мноооого шум, заглушаващи (вътрешния глас) честоти. Още по-ясно забележимо е, че днес е време на депресираните и объркани млади хора, на изчерпаните такива. На тези, които са пренаситени и неспособни да намерят себе си. Време на изискващия родител, който смята, че детето му трябва да се реализира еди как си на всяка цена. Никой не вижда, че тези така „модерни” професии (все да управляваш нещо си) не те научават на никаква ценност. Растат нови поколения, които нямат усет за живия живот, за това как да направят нещо сами, как да не бъдат просто едни консуматори, а да живеят в единство с всичко, което ги заобикаля.
През близо седемте години, в които детето ни посещава каквото и да е, винаги сме се придържали към това да е доволно, да развива сръчността и ума си по здравословен начин, да расте уверено и спокойно.
Да си позволим платено училище за нас не е лесно, но да посещава държавно изобщо не стоеше на дневен ред и така, с пренареждане на приоритетите, всичко е възможно.
Какво видяхме във валдорфското училище и педагогика и най-вече защо това е важно?
Много учени са наясно (но защо не се казва официално всеки може да си отговори), че когато пренаситиш едно дете преди 10-годишна възраст, това невидимо фино „нещо”, необходимо за правилното развитие на имунната система, нужно за формирането на здрава основа, на която да стъпи, израствайки и навлизайки в живота; това „нещо”, което трябва да му даде увереност, разбиране и посока, се насочва в запомняне на езици, висша математика, програмиране, професионално спортуване (даже на няколко спорта, ако може), дигитални джаджи, интерактивни играчки, писане и четене (ако може на три), които привидно дават, но реално само отнемат. Резултатът от това пренасищане ще се види след още само десетилетие и всеки родител ще се опита да търси вината извън себе си.
Избрахме валдорфското училище, защото тук това пренасищане отсъства. Дали се следва стриктно валфдорската педагогика не знаем, но това, което се цени, е детето, мнението му и начинът, по който се развива, разсъждава и изразява. Всичко това се комуникира с родителя (естествено, трябва да има желание и от негова страна), за да се види къде е проблемът, ако има такъв. Как да се държим, родител и учител, с детето така, че да не се обърква и да не застава под някакъв етикет. Сръчността се развива чрез занаяти, които нямат за цел да са професия, а да дават умения, но те така или иначе може да се превърнат естествено в професия, при това умна и полезна, в която има истински смисъл, полза за обществото и удовлетворение за този, който я упражнява. За някои педагогиката може да изглежда дори малко наопаки, но тя следва много духовни и смислени принципи, подхождайки холистично към детето и неговите нужди. Тя наблюдава и анализира, и когато има проблем, към малкия човек не се подхожда с размахване на пръст и четене на лозунг.
Привлече ни ученето на епохи, даващо възможност всичко да се излее по време на учебния ден, а не до късна доба вкъщи, и това позволява детето преди всичко да бъде дете до възрастта, до която му е необходимо – да играе след училище без излишни притеснения, че няма време да навакса. Привлече ни домашната атмосфера и спокойствието, което се създава с нещо толкова просто като носенето на домашни пантофи например. Това, че детето се чувства добре и свободно изразява себе си. Привлече ни правилникът, който изключва използването на телефони, храненето с неща в лъскави опаковки, което неминуемо се забелязва от останалите и те започват да искат, носенето на дрехи с анимационни герои, които да стават център на внимание и т.н. След почти 3 години тук виждаме липсата на осъждане, сочене с пръст и присмиване едно на друго между децата. Естествено, че има караници и сръдни, няма как без тях, но всеки се учи от грешките си и сам намира решенията с малко помощ от възрастните, когато тя е необходима. Впечатлиха ни думите на класната на първата ни родителска среща: „Целта ми в първи клас не е толкова да ги науча да четат и пишат, а да направя от тях група” – и тя успя. А да четат и пишат, естествено, всички се научават, дори баба ми, която не е ходила на училище, без, разбира се, да омаловажаваме четенето и писането. Привлякоха ни разходките в парка след часовете, които тук наричаме „походи“ и са нещо като емблема – игри в калта и под дъжда, в снега и прахоляка на жегата.
Привлече ни постепенно разцъфващата и показваща потенциала си нова сграда с огромните дървета в двора, врати, коридорчета, стълбички…..като излязла от книжка с приказки.
Та така почти идеално. Почти, защото докато динозавърът – образУвателната ни система – не изчезне и не се трансформира като предците си, пълно щастие няма….
Надя и Петко, родители на София от 3б клас
04.10.2019 г.
