Опиши себе си в три думи.
Взискателна, критична и с много вяра. Критична към себе си и околните. Вярата ми е в това, че човекът винаги може да успее. В това, че не трябва да се отказваме – с каквото се захванеш, не трябва да се отказваш и трябва да вярваш в хората. Че ние сме несъвършени и това ни е чара.
Какво те доведе до валдорфската педагогика?
Няма нищо случайно. Още докато бях студентка в III курс в Нов български университет, специалност “Актьорско майсторство”, съпругата на преподавателя ми по актьорско майсторство Нина Стамова, която беше антропософ и се занимаваше с нумерология, ми каза: “Ти трябва да работиш само с деца, с нищо друго! Това е твоето призвание.” Тогава не ѝ повярвах. Тя искаше да ме запознае с една жена, Теофана, но аз отказах, вярвайки че моето призвание е да бъда актриса.
По-късно, по семейни причини, ми се наложи да сменя работата. Започнах в една рекламна агенция, в която бях 9 години. И досега съм благодарна на тогавашните ми шефове за шута, който ми дадоха. Но, като всяко зло за добро, беше време да направя нещо за себе си. Тъй като обожавам работата с деца, записах се да уча педагогика в Софийския университет. Точно по това време ми се обадиха от три места, като един от тези хора беше същата тази Теофана, която тогава беше педагогически директор във валдорфското училище. Психоложката от центъра за деца, в който работех в онзи момент, наблюдавайки моите занимания с децата, каза, че според нея съм изключително подходяща за това училище, за което аз дори не бях чувала, а само знаех, че има такава детска градина. По-късно попаднах и на обява. Изпратих CV и ми се обадиха на следващия ден. И така започнах.
Имаше ли опит с валдорфската педагогика преди да дойдеш при нас?
Само бях чела. Основното ми запознаване с нея беше, когато започнах като помощник-учител в детската градина. Но колкото повече четях и колкото повече гледах практиката осъзнавах, че аз съм възпитана „по валдорфски“. Моят учител, Генадий Матвеев, който сега преподава при нас руски език на по-големите ученици, имаше съвсем различна система от тази, която предлагаше държаното училище. Просто тя е много близка до мен по начин на мислене, макар аз самата да не съм я определяла като валдорфска.
Кои от основните ѝ ценности чувстваш като най-близки за самата себе си?
Индивидуалният подход към всяко дете. Възрастовите особености. Това е може би най-ценното, което носи самата педагогика. И свободата на учителя да бъде творец в часа си. Да може да измисли часа както той смята, че трябва да протече. Самата свобода на това как да преподадеш. Това не е лесна задача, но е много удовлетворяващо. В държавната система това е много трудно. Ти винаги следваш някакви правила, следваш учебник. Една от най-ценните особености при нас, колкото и да е странна за някои хора, е липсата на учебници. Когато няма шапка отгоре, няма кой да демагогства, имаш много свобода и голяма отговорност. Това ти дава криле да се развиваш. Ние самите като учители трябва да се развиваме, не можем да стоим на едно място. Защото всяко ново поколение, което идва, вече е по-различно и ти трябва да си в час с тази промяна.
Откъде черпиш идеи за това как да построяваш класовете си при положение че нямаш програма, която трябва да следваш?
Ти имаш основно скеле. Като в една пиеса. Режисьорът ти дава едно скеле, в което ти знаеш, че трябва да вървиш, но по какъв начин, как и с какви средства ще го направиш – имаш пълната свобода. Това е най-хубавото. И това, което най-много ме вдъхновява, са самите деца. И колегите. Децата, защото когато не разбират нещо, ти трябва да направиш така, че те да разберат и да помислят. И този начин е различен, защото ако е момиче е един, ако е момче е различен. Детето е индивидуалност. Едно ме вдъхновява по един начин, друго – по друг. Идеята на класния ръководител е да обедини тези различия в едно, за да може да привлече вниманието на всички.
Децата от Валдорфското училище струват ли ти се по-различни от тези, с които общуваш навън, на улицата, извън това училище? Намираш ли ги по-различни като манталитет, като начин на мислене? По-изразена ли е при тях тази индивидуалност?
Няма кой знае колко голяма разлика. Адаптивни са. Това, което съм забелязала е, че когато се смесят с деца от друга система, нашите деца са по-адаптивни. И това е най-важното, което трябва да постигнем, защото те трябва да могат да се приспособяват към живота. Това, което възпитаваме в тях, е адаптивност, наред с индивуалността. А това, което виждам при наблюдението ми на нашите сред други деца е, че на нашите деца никога не им е скучно. Засичайки лятото деца от други градини и занимални, виждам как децата хващат телефоните и не мърдат от едно място. Докато нашите вилнеят! Играят, крещят, викат, търкалят се, но това е нещо, през което трябва да минат. Иначе другото е овъзрастяване.
Това прилича ли на детството, което ние сме имали? Без телефони…
Трудно е, но с общи усилия от родители и учители, успяваме. Може да има телефони. Въпросът е да се отдели регулирано време за телефони, а останалото да е жива връзка. Защото в крайна сметка ние сме хора. Компютърът не може да покаже, че те обича, докато един учител ще покаже, ще каже на ученика си, че го обича.
Как се научи да рисуваш?
Аз цял живот рисувам.
Всички валдорфски учители рисувате много красиво! Това талант ли е или идва с практиката?
И двете. Защото ти всъщност много го развиваш покрай децата.
На какво те учат децата от валдорфското училище?
На много неща! Много, много! Търпение. Много търпение. Това да осъзнаеш как всеки е специален по своему и ти трябва да се съобразиш с това. Да си адаптивен. Всъщност това, което ти изискваш от тях трябва самия да го притежаваш. Много търпение и всичко да е с много любов. Въпрос е и на подход към света. Защото ние възрастните сме вечно обременени с нещо, докато те подхождат наистина чисто. Светът за тях е поредица от “ах”, “еха” и “госпожо!” Възрастният отдавна вече го приема за даденост, а децата тепърва го откриват. Този наивитет, който те имат, ме учи хем на това да се удивлявам на много неща, както и да не се притеснявам, че се удивлявам от новите неща, така и продължавам да се уча на това да “Не се страхувам да греша” . Нашето поколение е възпитано в този страх. Ако случайно не знаеш нещо не си вдигаш ръката, нищо не казваш и си остава така. Докато аз искам да възпитам в тях това да могат да питат. Да са любознателни и да знаят, че винаги ще има отговор от другата страна. И да не се притесняват, независимо какъв е отговора. Да не се притесняват от това, че не знаят. Да са отворени към новото.
