Автор: Д-р Регалена Мелроуз
Превод: Радостина Димитрова
Причините валдорфската педагогика да е ефикасна се базират много повече на това как мозъкът се развива и функционира оптимално, отколкото Рудолф Щайнер е могъл да предполага. Разбира се, педагогът и основател на валдорфската педагогика е развил убедителни теории за това как децата учат най-добре, но до преди откриването на ЯМР и други сложни уреди за изследването на мозъка, не е имало начин да потвърдим или отхвърлим която и да е теория на Щайнер, или поне не с прецизността и точността, с която можем днес. Значителен брой изследвания от последните 20 години подкрепят теориите на Щайнер, включително и най-фундаменталните и централни такива.
Три от тези най-съкровени елемента особено ме вълнуват като родител на ученик във валдорфско училище и като международен лектор по темата за ученето, поведението и мозъка, а именно холистичност, игра и природа. Наблягането на всичките три е в синхрон с това как мозъкът учи най-добре: когато целият мозък е ангажиран във всеки даден момент, когато на невралните му връзки им е дадено пълноценно време да се развият и когато е в оптимално възбудено състояние.
Да познаваме как мозъкът се развива е особено важно, за да успеем да разберем защо тези три основи са толкова важни за успеха на която и да е педагогическа програма. Нека първо научим някои основни факти за мозъка. На първо място той е триединен, което означава, че има три части. Важно е да се отбележи, че не всички части са напълно развити по време на раждането, както някога се е смятало. Всъщност много малка част от мозъка на новороденото е „онлайн“ и „готово за работа“. Когато новородени бебета са изследвани на ЯМР, единствената част на мозъка, която е осветена или активна, е най-примитивната част – предният мозък, или „животинският мозък“, както още го наричат (единствените изключения са малки, недоразвити части на слухателния и зрителния кортекси). Тази първична част на мозъка е отговорна за нашето регистриране на възбудимост и стрес. Започва да работи на по-висока скорост и ни кара да отговаряме със сила или бягство, когато се налага. Обичам да го наричам „сензорния мозък“, защото владее само езика на сетивата – единственият език, който най-постоянно ни помага да оцеляваме. Кагото срещнем мечка в гората например, нашите думи няма да ни спасят, но изострените ни сетива биха могли.
Втората и третата част на нашия мозък – лимбичният, чувстващ мозък, и неокортексът, или мислещият мозък – започват да се развиват едва след раждaнето. Това е критична нова информация, която предлага убедителен отговор на стария, силно обсъждан въпрос за природата срещу възпитанието (nature vs nurture). Тъй като използваме само малко част от мозъка си при раждането, знаем че той е буквално оформен от преживяванията, които имаме при взаимодействието ни с другите и заобикалящата ни среда. Чувстващият мозък се активира от преживяното едва 3–4 месеца след раждането, което позволява на пеленачетата да изразяват нещо повече от недоволство или задоволеност, които дотогава им позволява сензорният мозък. На тази малко по-зряла възраст бебетата умеят да изразяват широк спектър от емоции, което води до едно по-социално бебе.
Третата част на мозъка, неокортексът, или мислещият мозък, започва да се развива след лимбичния, чувстващ мозък. Индикатори за това съзряване включват бърборенето между 6 и 9-месечна възраст, първа думата около 1 година, и 2 до 3 думички, обвързани в изречение, до втората година. Докато усещанията са езикът на сензорния мозък, а чувствата – на лимбичния, неокортексът говори езика на думите и управлява всичко, което е най-ценено сред предагозите. Например, неокортексът е отговорен за контрола на импулсите, способността да се планира, да се организира, както и разбирането, че един избор, направен днес, продължава да има последствия и утре. Емпатията към другите се контролира от неокортекса, както и умението ни да мислим рационално, разумно и логично. Ние мислим и анализираме с помощта на неокорткеса и естествено разбираме и използваме вербален език. Ако сте чували за функциите на „десния мозък“ срещу тези на „левия мозък“, ще приемете за логично, че неокортексът е този, който контролира функциите на лявата половина, а чувстващата и сензорната част на мозъка управляват функциите на дясната половина. Мозъкът функционира оптимално, когато и двете половини са еднакво развити, ценени и използвани. Причината валдорфската педагогика наистина да работи е защото прави точно това.
Подходът на Щайнер към обучението е холистичен. Той разбира и приема, че нашите сетива, чувства и мисли трябва да бъдат активно ангажирани във всеки стадий на развитие, за да могат учениците да поддържат в дългосрочен план радост и любов към ученето. Валдорфските педагози не допускат същата грешка като традиционните модели на образование, а именно да ценят предимно развитието на неокортекса и левия мозък за сметка на развитието на десния мозък – този, който умее да усеща и чувства дълбоко. Валдорфската педагогика не се фокусира от твърде ранна възраст, преди мозъкът да е развит, на изцяло академични занимания, които се опитват всячески да ангажират частта на мозъка, до която детето има само ограничен достъп – недоразвития неокортекс (неокортексът не е напълно развит, докато не навършим поне 25 години!). Вместо това, валдорфските педагози успешно включват и развиват усещащата и чувстваща част на мозъка – леснодостъпните за малките деца мозъчни дялове, а това подпомага солидното прокарване на особено значими и фундаментални неврални връзки, необходими за по-късни академични занимания.
Нека разширим обхвата на тази статия: вече знаете, че мозъкът се развива йерархично – от повече към по-малко примитивен, от животински към уникално човешки. Това, което следва като заключение, е че здравословното развитие на неокортекса зависи от здравословното развитие на чувстващия, лимбичен мозък, който от своя страна зависи от правилното развитие на сензорния мозък. Проблемът на традиционното образование днес е, че то иска от мозъка да може да ходи, преди да пълзи. Ние често срещаме горди родители, които казват: „Моето дете ходеше на 9 месеца! То дори нямаше нужда да пълзи, просто се изправи и проходи! Това не е ли страхотно?“. Аз искам да им отговоря: „Не, това не е страхотно! Бутнете го обратно на пода! Накарайте го да пълзи!“ Това може да е пресилена реакция, но се позовава на утвърденото знание, че всеки стадий на развитие е съществен за следващия, поставяйки неврална основа, която да подкрепя това, което предстои. Децата ни имат нужда от значително време и практика на всеки етап от развитието си, за да могат усвоят едно или друго умение. Това не се случва в повечето училища днес, но се случва във валдорфските училища.
Да вземем под внимание детската игра. От самото начало на образователния си път във валдорфско училище детето е поощрявано да играе по разнообразни начини и в разнообразна среда през целия ден. Щайнер е знаел, че играта представлява безценна основа за всеки вид здравословно човешко развитие, включително и за академичния напредък. И нека бъдем наясно за кой вид игра става дума. Това е играта, която Д-р Ълкинд нарича „най-чистата форма на игра: неструктурирана, спонатанна, самомотивирана, въображаема и независима, видът, при който децата сами иницират своите игри и дори измислят свои правила“. Този вид игра, предупреждава той, изчезва от домовете, училищата и кварталите ни с притеснително бърза скорост.
Многобройни проучвания са доказали, че играта във всеки стадий от развитието подобрява коефициента на интелигентност, социално-емоционалното функциониране, ученето и академичното представяне. Откритията на няколко изследвания, проведени за период от над четири години, сочат, че прекарването на 1/3 от училищния ден под формата на физическо възпитание, изкуства и музика подобрява не само физическата форма, но и отношението към ученето, както и тестовите резултати, твърди д-р Ълкинд. В допълнение, когато представянето на деца, посещавали предучилищна „академична“ детска градина, било сравнено с представянето на деца от детски градини, ориентирани към играта, резултатите показали, че „академичните“ деца нямали предимство в четенето и смятането спрямо „играещите“ деца, а в същото време имали по-високи нива на стрес, по-малко креативност, както и по-негативно отношение към училище в сравнение с „играещите“ деца.
Това е точно доводът, който пропускаме в днешната култура, ориентирана към постиженията. Вярваме в мит, който доминира в сферата на образованието – че „повече е равно на повече“. Формула, която означава повече време, прекарано в учене, по-ранно въвеждане на академични дисциплини с повече домашни. Тя обаче не води до по-добри резултати за нашите деца. Точно обратното! Намаляването на времето, отредено за изкуства, физическа активност, както и за занимания сред природата, с цел децата да посвещават повече време на четене, писане и смятане, не е решението, а същината на проблема. Децата се изтощават и отпадат с катастрофални темпове не само защото повече не е равно на повече, а защото се равнява на прегряване.
Мозъкът функционира най-добре само когато е в оптимално възбудено състояние. Нашите деца не могат да слушат, обработват и запазват информация или да се представят добре в недостатъчно или в прекалено възбудено състояние. Причината за тези проблеми е пренасищането. Когато от децата ни се изисква да участват в академични дейности, медии, технологии и организирана игра, каквито са отборните спортове, преди мозъкът да е готов, преждевременният и продължителен стрес, който те преживяват, може впоследствие да доведе до изключване на системата. Учители от САЩ и Канада споделят, че стават свидетели на това явление преди началото на трети клас. При твърде много от техните ученици „светлината е угаснала“. Радостта, любопитството и удивлението, които са съществени за процеса на учене, вече са притъпени от прекалено много от дадено нещо и от липса на друго. Докато традиционното образование днес се фокусира изключително върху академични дисциплини, за усвояването на които се грижи лявата половина на мозъка, валдорфските учители се фокусират върху цялостния мозък, като подпомагат развитието на дясната част през всички стадии на растежа. Щайнер е можел само да наблюдава и впоследствие да изгражда хипотези, че този подход държи децата в оптимално състояние на възбудимост, в което ученето и адаптивното поведение са възможни. При съвременните научни открития вече знаем, че той е бил прав.
Използването на даровете на дясното полукълбо на мозъка ни дава необходимия тласък за маратона от постижения, а не само за спринта.
След като вече научихме за важността на холистичността и играта в обучителния процес, нека обърнем внимание на незаменимата роля на природата. Използването и разчитането на лявата част на мозъка се приема за даденост в образованието. Ученето почти винаги включва в себе си вербален, аналитичен процес. Това, което не се приема за даденост, е стимулацията и изразяването на десния мозък. Функциите на дясното полукълбо на мозъка някак се смятат за по-малко важни за постигането на успехи от нашите деца […]. Телата ни са насърчавани да се движат по-малко, умовете ни – да се състезават повече. Жертвано е не само физическото образование, но и креативните дейности, като театър, музика и приложни изкуства, а всички те допринасят значително за оптималното функциониране на мозъка, като и за постиженията и успеха, независимо как го дефинирате. А какво общо има природата? Много, според невронауката: нищо не стимулира и резонира с дясната половина на мозъка по-силно от досега с природата, и следователно нищо не ни държи в оптимално състояние на възбудимост по-добре от нея.
Запомнете, оптималното състояние на възбудимост, при което нервната дейност не е нито твърде висока, нито твърде ниска, е единственото физиологическо състояние, при което процесът на научаване и адаптивното поведение са възможни. Природата по красив начин подпомага това състояние. Според дългогодишно изследване, направено от д-р Ева Каралайнен, зелената естествена среда намалява стреса, подобрява настроението, намаля гнева и агресията, увеличава цялостното щастие и дори укрепва имунната система. Природата е един вид противоотрова срещу увеличения стрес, чувството на затрупаност, изтощението и отпадането, на които сме свидетели в днешната образователна система. Липсата на достъп до природата има толкова негативен ефект върху мозъка и е толкова всеобхватно явление днес, че имаме специално име за него – „синдром на природния дефицит“. Д-р Каралайнен твърди, че след „стресови и изискващи концентрация ситуации“ ние не се възстановяваме толкова добре в градски условия, колкото сред природата. При децата особено знаем, че симптомите на ADHD (синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност) са намалени, когато дадем възможност на децата да играят в зелена среда.
В ролята си на майка не мога да си представя родители, които не искат да дадат на децата си тези ползи, че и повече. Не мога да си представя, че след като родителите и възпитателите разберат за откритията на научните трудове относно оптималното функицониране на мозъка, някой от нас би се съгласил с вида образование, който имаме сега. Валдорфската педагогика предоставя реална алтернатива и за това съм благодарна. Призовавам всички родители да научат повече за нея и да я имат предвид, когато избират най-доброто образование за децата си. Наясно съм, разбира се, че не всеки родител има достъп до валдорфско училище или детска градина поради финансови, географски или други причини. Ето защо приканвам всички тези родители да гласиват, да подписват петиции, да пишат писма, да разговарят и да се борят, за да сме сигурни, че реформите, които очакваме да се случат в образователната система, ще се основават на незаменимите неврологични открития от последните 20 години. Трябва да изискваме промени, които са подкрепени от науката, от познанието ни за това как работи мозъкът, не само за близкото бъдеще, но и дълги години напред.
