Продължение на разказа на Смиляна Лозанова за това какво се случи с нейния син Тео година след като прекрачи прага на нашето училище. История, която ни вдъхва сила и увереност, че сме на правилния път и успяваме да дадем най-доброто училище за нашите деца.
Една година след онзи кошмарен момент, в който ясно осъзнахме, че системата е дала грешка, отхвърляйки поредното будно, любопитно, талантливо, но и отчасти различно дете. Грешка, превърнала се в може би една от най-големите, дотук, възможности в живота на едно 8-годишно момче. Което откри себе си.
През тази учебна година то разбра, че може да пише и красиво. Повярва си, че може да използва втория си роден език, българския, като собствен и дори да чете като възрастен. Полетя на крилете на един от талантите си и участва в изложба. Излезе под прожекторите, на голямата сцена и с пълно гърло изпя солото си на чужд език. И дори импровизира с групата, така че никой в публиката не разбра как са забравили част от изпълнението си.
Изследва света и природата около себе си в детайли и макар понякога изскачащите от джобовете му дървесни жаби да стряскаха майка му, то се научи да дялка фигурки от дърво с джобно ножче и да бъде нещотърсач. Преодоля и страха си да общува с по-грубовати другарчета и да намира общ език с тях дори и в типично “момчешките” им спорове. А след това да се разделят с усмивка и нетърпение да се срещнат отново на следващия ден, да седнат в една шейна на пързалката или да се редуват, подритвайки топката на път към парка с групата по “Поход”.
Същото това дете разцъфна, започна да се усмихва със и без причина, да изразява себе си по-успешно и на свой ред да защитава по-малкия си брат от агресорите на детската площадка. Не с грубост, както се отнасяха към самия него година по-рано децата от училищния двор на кварталното училище, а с кротко обяснение, с думи, че дори и само с тихо присъствие, както го учи системата на Рудолф Щайнер.
Това е моето дете. Което за една година в станалото нарицателно “НАШЕ” училище намери себе си и продължава да преоткрива собствените си граници в новата си среда, обграден от огромни светли прозорци, величествени борове и любящи учители. Нямам търпение да продължа забързано да крача до него, любувайки се на полета му към изследването на собствената му личност, на стремежа му да стане Човек.
