Снимки: Яна Лозева
„Търсете реалния практически живот, но го търсете така, че да не ви заслепява за духа, който работи в него. Следвайте древния принцип: Няма дух без материя и няма материя без дух.“
Рудолф Щайнер
Валдорфските училища в същността си са прогресивни училища – те имат свободата да използват собствена методика за постигане на образователните си цели. В този смисъл българското Валдорфско училище не се притежава от едноличен собственик и не се ръководи от търговски интереси. Собственик е сдружение с идеална цел, състоящо се от учители и родители на деца, които са прекарали поне една учебна година в училището. Имаме и статут на „иновативно училище“, чрез който Министерството на образованието отчита ползите от прилаганите от нас педагогически подходи за усвояване на учебния материал и развиване на личността на децата.
Оперативната дейност на училището се координира от управителен съвет, състоящ се наполовина от родители и наполовина от учители. Дори само това равноправно участие на учителите във всички решения, касаещи училището, считаме за огромно постижение на местна почва.
Не е лесно. Събрани са много различни характери с експертни познания в различни сфери и на различно ниво, с разнообразен опит и понякога с противоположна визия за училището, образованието и живота като цяло. Спори се. Има напрежение, защото всички ставаме други хора, когато се засяга бъдещето на децата ни. Всички работим нещо друго и даваме времето и труда си на училището безплатно и със страст. А от страстта се ражда огън.
Твърде често да потушава този огън е задача, която се пада на един важен за училището баща, за когото много от нас се сещат при всеки възникнал проблем, назряващ конфликт или просто ей така, да си кажем какво ни е. Георги Иванов е член на управителния съвет от две години. Той е човекът, обезпечаващ функционирането на техниката в училище, системите ни за сигурност и интернета за учителите и администрацията. Георги е баща на Румена (4 клас) и Теодор (1 клас), и е толкова отдаден на училището, че за много от нас да не го виждат често е малко притеснително.
Знаеше ли, когато записваше децата си във Валдорфското училище, колко ангажирани са родителите тук? Ако да, това беше ли част от решението ти, а ако не, как ти се стори едно такова задължение? И защо това е част от валдорфския подход?
– Знаех, да. И двете ми деца – Румена и Теодор, са минали през валдорфска детска градина и за тях са се грижели доказали се валдорфски преподаватели – г-жа Анриета, г-жа Гергана и в последствие за Теодор – г-жа Татяна като учител в предучилищната група. Винаги съм твърдял, че детската градина е по-важна от университета. За мен беше много важно кой и най-вече какво пише върху тези „табула раса“, а последното, което исках, е у дома да се прибират принцеси и супергерои.
Тук се опитваме да постигнем симбиоза между всички, които работят за и във училището. Не харесвам термините „управа“ или „управителен съвет“ изначално. Не кореспондират на педагогиката и идеята. Участието на родителите е част от подхода поради всички близки до разума причини, но и защото така е останало от времето след Втората световна война, когато се е налагало родителите да помагат. Днес също мисля, че образованието ни започва да изплува изпод руините на прехода към смислено образование и помощта на родителите е отново толкова нужна.
Как се избира управителният съвет (УС) и какви са функциите му?
– УС се състои от трима учители и трима родители, избира се на Общо събрание от членовете на сдружението. Функциите му бих нарекъл многопластови и са описани в устава на сдружението. В днешно време за мен е непонятно как могат да се спазват трудови характеристики от начало до край. Смятам, че хора, които се водят само по такива насоки, нямат място в подобни структури, защото не добавят стойност, а за мен това е по-важното. Членовете на УС не се ползват с отстъпки от таксата, нито с привилегии. Плащат с времето си, за да работят. Звучи мазохистично, нали?
Как оперира един управителен съвет в плоска структура и какви са останалите елементи на организацията в училището?
– Днес УС е с едни членове, след 2 години – с други, колелото се върти. Това не е маска, която някой слага за известен период, по-скоро е щафета, която се предава. Работа има и ще има за всички. Утре ще работя с новите членове на УС. Гласувано ни е доверие от членовете на сдружението. Много е лесно да менажираш, когато времето е хубаво, важно е обаче да има разбиране и от другата страна, когато се задава вятър. За мен работещ модел е нещата да се назовават с истинските им имена, положителните резултати да се показват, но да се дава гласност и на различен тип проблеми, които ни заобикалят и търсят своето решение. Много често няма черно и бяло и истината се намира някъде във всичките онези нюанси на сивото. И да, грешим, пропускаме, наваксваме, изпреварваме времето, спорим, почиваме си един от друг, излизаме в отпуск от УС, но търсеният краен ефект рано или късно е налице и идва следващото предизвикателство.
Много разчитаме на групите от родители по различни теми и въпроси и на неформалните лидери в тях. Те са разделени по ресори – поддръжка, маркетинг, празници и събития, правна помощ, финанси, имаме и отговорници по класове – все възлови звена. Разбира се, има решения и новини, които се съобщават по официалните комуникационни канали – мейл и родителски срещи. Стремим се към прозрачност и максимално изчистена комуникация. Иска ми се да сме още по-lean.
Какъв тип решения на УС са най-голямо предизвикателство и как успяваш да не се ангажираш емоционално при разногласия?
– Така и не успях да класифицирам кои предизвикателства са най-трудни или важни, а много ми се искаше. Предвид последните събития покрай преместването ни в нов дом, който наистина прилича на училище, сякаш имаше от всичко по много. Може би дълбоко в мен спи някакъв много по-емоционален тип, може би пък понякога се натрупва умора и тя допринася за емоционални изблици, но както се шегуваме помежду си: Никога не си посягаме! Много ми се иска да можехме да оставим адреналина в каменната ера, където се е налагало да бягаме като плячка от някого, но в екип с четири момичета адреналинът и емоциите са нещо заразно, а и може би съм отключил някоя чакра покрай тях, за което съм много благодарен.
Как работите заедно с педагогическата колегия?
– Все пак педагогическата колегия присъства с 50% в УС на училището. Имаме редовни срещи, а и говорим ежедневно помежду си. Нямаме кой знае какъв избор, освен да се разбираме, да си помагаме и да обезпечаваме пътя си заедно. В крайна сметка учителите са движещото звено във всяко училище. Те са хората, с които децата ни прекарват сумарно повече време, отколкото с нас като родители, и мисля, че съм избрал правилното място за децата си. Плоската структура крие и доста уловки, когато говорим за колектив, който расте и израства. За по-малка работна група в плоска структура е доста по-лесно да се саморегулира и балансира. По-големи и нарастващи колективи използват инструменти и процеси за тези цели.
Приложима ли е тази структура и за невалдорфски училища?
– Не мисля, защото родителската сила няма да е така застъпена. Не обичам експерименти и не бих казал, че подходът на проба и грешка е разумен, когато става дума за образованието на децата, уважавам и „Сендовската система“, но Валдорф също се доказва доста успешно. Повечето родители не участват в живота на училищата, където учат децата им, и това се възприема нормално. Дори в повечето училища не се приветства намеса от страна на родителите. Държа да уточня, че тук не визирам намеса в учебния процес. Това ние не го правим и тук. Ако по такива въпроси има мнения, каналът е съвсем различен и ако родител има предложения или въпроси, свързани с учебния процес, то пътеката е класен ръководител – педагогическа колегия и в редки случаи – УС.
Нека обаче бъдещите родители на деца в нашето училище не се плашат от това, че задължително трябва да са заети с училището. Говорим за доброволен труд. Е, ако усетя, че си гуру в определена област, естествено, че ще ползвам съветите ти и ще почукам на вратата ти, но така, че това да те увлече. Всичко има своите граници и уважавам времето и пространството на хората, с които работя.
Имаше ли конкретни неща, които искаше да видиш да се случват в училище, когато започна да се занимаваш, и какъв беше пътят до постигането им?
– Първо ми трябваха няколко месеца да разбера как функционира подобен механизъм отвътре, да анализирам, да слушам и да питам. Идвам от топ-даун корпоративен свят и се чувствах като в небрано лозе и гледах на функциите си като на по-скоро подкрепящ наблюдател, а хората около мен са врели и кипели в организацията, с много опит, говорят на друг език, а аз познавах само шепа хора. Нямах конкретни цели. Плавно системата ме погълна, даде ми работа, и аз си взех още, и като добавим всичко, което изниква на дневна база, се чувствам доста по-уверен. Естествено, че исках с магическа пръчка да преобразя всичко, което не ми харесваше, в перфектния модел, но това е бавен процес. Ако много бързаш, има опасност някое от зъбните колела да изхвърчи, да изтече масло, да увреди другите. Особено в процес на растеж и трансформация трябва да се действа внимателно и обмислено, без много импулсивни решения.
Съгласен ли си, че е важно децата ни да ни виждат, че полагаме усилия за училището и че сме там и сме ангажирани?
– Дано го оценят. Мисля, че не възпитаваме неблагодарници. Но нека идва отвътре, те самите да усещат, че на нас ни идва отвътре, за да може и за тях това да е естествено. Да учат, да станат още по-умни и по-уверени човеци, за да мога аз да играя по-често баскетбол и да ходя за риба в Северния ледовит океан, колкото си искам, до дълбоки старини и да си пишем писма колко ни е готин животът на всички! Така го виждам аз Валдорф, защото все си мисля, че тези деца ще могат да сбъдват мечтите си. Така го правим.
Виждаш ли как този подход към училището от страна на родителите – да носят отговорност за него, без тях просто да не става, да са активни – ги променя по някакъв начин? Стават ли по-взискателни към децата, учителите, резултатите? Приемат ли го по-лично? А ти самият?
– Строго индивидуално е. Определено един толкова жив механизъм е способен да промени и трудно променящи се хора. Дори трябва да се внимава и да има баланс, защото се е случвало да има промени и в недобра посока, които автоматично рефлектират върху децата. Децата са най-ценното и не трябва подобни родителски увличания да рефлектират върху тях директно. За мен това е тънък лед и не съм позволил работата ми, свързана с училището, да повлияе осезаемо върху взаимоотношенията ни. Или поне така си мисля.
Твое дело е системата за сигурност на училището. Може ли да се каже, че тук децата се чувстват в безопасност? Има ли „непоправими“ деца?
– Системите за сигурност са внедрени, за да пазят от намеса на външни лица. Целта им не е да следят деца. Във всяка сграда, пълна с деца, има рискове, които не могат да бъдат овладени без човешка намеса. Тук по-скоро разчитам на учителския колектив, отколкото на цялата техника на света. Все пак сме аналогови същества и притежаваме повече разум и от най-умните устройства. Разчитам повече на разума. Непоправими са някои деца за едни хора, а за други са абсолютно нормални. На всяко дете трябва да бъде помогнато да намери своя път спрямо силните му страни.
Сега, след целия ти опит като човек и професионалист, избистрил ли си за себе си кое е най-важното в едно училище?
– Уважението. Уважението между деца, родители и учители. Уважението към институцията училище. Резултатите идват след това.
За Руми и Тео, за промените, които наблюдаваш в тях, в какви хора виждаш, че се превръщат, как се развиват вашите отношения с тях като родители, откакто са ученици тук?
– Имат много дълъг път пред себе си. Аз и Вики като родители се стремим да поощряваме любопитството им към знания. Фактът, че предпочитат да са в училище, вместо във ваканция, сам говори за себе си. Обичаме да ги наблюдаваме и да говорим с тях за успехите, които постигат, и да обясняваме как се действа в ситуации, в които не са толкова уверени в себе си. Не ги глезим, не им предоставяме всичко, дори държим юздите изкъсо. Те трябва да растат в граници и тези граници трябва да се разширяват с времето. За това ни помагат много и класните им ръководители, и изгубим ли посоката, което лесно се случва в днешното забързано време, те лесно ни насочват.
