Ако трябва да напиша рекламен слоган за поколението на тези след нас, би съдържал само една дума: Seek. Търсете. Не се задоволявайте с наученото, не се оставяйте на инерцията, ровете – в себе си, в другите, отвъд. Търсете смисъл, търсете другия, търсете човека. В свят без обещание за рай, без чудо и без враг единственото, което събира хората, е добротата.
Образованието е само средство, метод, който да ни приведе в състояние на търсене, на активна еволюция в себе си. Когато преди 15 000 години попитали Адийоги Шива какъв е смисълът на живота, какво да правим с него, той отвърнал: „Разликата между човека и животното е, че еволюцията на животното е предопределена от природата, а човешката е в собствените ни ръце.“ Ако човек има стремеж, може да се развие по какъвто начин иска. Затова: търсете, осмелявайте се.
В няколко публицистични форума провалът на българските ученици на тестовете на PISA бе определен като едно от най-важните събития от календара на обществения живот в България през 2019 г. Децата ни бяха обвинени във функционална неграмотност и неспособност да разбират прочетеното. Смущаващо и стряскащо, но логично, биха казали мнозина. Презумпцията, заложена в образователната ни система, че интелигентността означава наливане на информация и факти, ограничава човек само до силно стеснените му възможности да помни чуждия опит. Да си функционално неграмотен означава да не можеш да прилагаш знанията си в живота, да разрешаваш проблеми, да опростяваш, а не да усложняваш нещата.
Принципите на валдорфската педагогика на теория и практика осигуряват свързващото звено между гореописаните интелектуално развитие и натрупване с извайването на ясно съзнание за себе си у детето като симбиоза между мозък, дух, сърце и тяло, както и като част от общност. Да изживееш знанието с цялото си същество – да го докоснеш или оформиш с ръка, да се потопиш в него точно когато емоциите, които набъбват в теб, те водят по естествен път в тази посока, после да го осмислиш и накрая да го подложиш на съмнение, зазиждайки го завинаги в клетъчната си памет.
А сега си представете, че голяма част от германския народ се образова в по-голяма или по-малка степен, изхождайки от гореописаната, за нас толкова отнесена, теза. Защото в Германия валдорфската педагогика е поне частично възприета от учебната програма на държавните училища, там има повече от 250 изцяло валдорфски училища, които са с около 80% държавно финансиране, а няколко университета предлагат бакалавърска и магистърска степен по валдорфска педагогика.
Срещнахме се с Кристоф Йохансен по време на есенното му посещение в България, когато провеждаше редовния си цикъл от помощни сесии във Валдорфско училище „Проф. Николай Райнов“, на което е ментор в качеството си на ръководител на IAO – Международната асоциация за валдорфска педагогика в Централна и Източна Европа.
Кристоф няма личен опит с образование, което не е по валдорфската педагогика. Самият той, сега около 60-годишен, е възпитаник на валдорфско училище, в което родителите му са били учители. Съпругата му също е завършила валдорфско училище, както и всичките им пет деца от предишните им бракове. Както много възпитаници на тази педагогика, и той подхваща две различни професии – индустриално инженерство и право, които обаче напуска, воден от вътрешното си усещане, че призванието му е да бъде сред младите. И така повече от 30 години.
Какво е за германеца да си образован човек?
Свободен човек, който иска и обича да работи. Това в нашите представи е един по-скоро правилно образован човек. Образованието е нещо повече от знание. То обхваща цялата личност. Бих искал да виждам млади хора, които, напускайки училище, са способни да променят света. Хора, които виждат какво има да се прави и просто го правят. Които се интересуват от света. Ако разгледате възрастта на пубертета и се опитате да ѝ поставите някакво заглавие, то трябва да е „Интересувайте се от света“. Това именно е задачата на учителите, които също трябва да се интересуват от света, да бъдат любопитни. И Айнщайн го е казал: „Знам със сигурност, че нямам никаква особена дарба. Любопитството, отдаденият труд и инатът, в съчетание със самокритичност, ме доведоха до идеите ми.“ Така че това е и нашата цел: свободни, действащи, работещи млади хора, които искат да променят света, а не да гледат назад към това, което е било през последните 20, 30, 40 години и да я карат по същия начин. Във вашата страна също имате нужда от такива млади хора с фантазия, със смели идеи, с идеали за бъдещето, с размах, хора, които местят въздуха с мечтите и дързостта си.
Всичко това звучи логично и смислено за много от нас, които по някакъв начин сме ангажирани с образователния процес – родители, учители, ученици, но в реалния живот просто не знаем откъде да започнем.
Мисля, че нещата се усложняват повече от необходимото. Антропософията, върху която се основава валдорфската педагогика, задава това начало, и то е детето. Така се разви класическата педагогика, че погледът на Рудолф Щайнер остава по-различен и до днес, защото за него се изисква много работа. Като цяло за валдорфската педагогика се иска работа. Човек трябва да се научи да наблюдава детето по друг начин, и това е основната задача на валдорфския учител – да се запознае с нуждите на детето. Педагогът трябва да е обучен как да прави това, иначе вижда просто едно дете, но не може да прозре нуждите и специалната му биография. Валдорфският педагог трябва да разбере какво идва от детето към него, от какво има нужда в този конкретен момент и на тази възраст, и след това да го направи. Но не ме разбирайте погрешно, не е работа на учителя да се взира по този начин в дълбините на душата на всяко едно дете, а като част от тази малка общност, която е класът.
Всички тези качества, които споменах – свобода, работа, смисъл, търсене – те всички произтичат от битуването на човека в общността. Детето в неговата изолирана цялост трябва да е задача само на родителя, но дори и в такъв случай на детето трябва да се внушава, че е важен и съседът, и продавачката в баничарницата, и човекът от малцинствата, който мие стъклата на колите. Добротата, грижата един за друг също се възпитават и тук встъпваме ние, родителите. Накратко, няма как да наречеш един човек образован, ако той е получил само интелектуално образование, а като възпитание, емоционална интелигентност, поведение и общуване е останал на ниво първа предучилищна.
Само ние тук, в България, ли живеем с усещането, че нещо радикално се променя в образованието, че заварените системи вече не вършат работата, за която са създадени?
Съвсем не сте сами. Смятам, че всички ние, за които образованието е важно, а това наистина би трябвало да сме всички хора, навсякъде по света, независимо от етнос и религия, усещаме колко неадекватни сме за новите реалности. Говоря за дигитализацията, глобализацията и изкуствения интелект. Аз лично гледам на тези неща с голямо любопитство и се наслаждавам да изследвам положителните начини, по които те променят света и живота ни. Също така е иронично с каква скорост тези промени ни връщат сто години назад, към създаването на валдорфската педагогика през 1919 г., защото нейната цел е да поощрява именно ценностите и уменията, които, сега всички разбираме, ще са ключови в новата ера. Любопитството, пъргавото мислене, себемотивацията, гладът за знания, липсата на ограничения за въображението, фантазията и творчеството, но също така и голямата прецизност, волята, умението за съсредоточаване, съпричастността с чувствата и позицията на другия, пълната толерантност и приобщаването на всички хора. Добротата. Само две неща изкуственият интелект няма да може да замени: мотивацията и емоциите. Тоест, човешкото в човека.
Добре, но повечето хора дори не могат да си представят как точно става това. Какво във валдорфската педагогика предразполага към такова цялостно образоване на личността?
Мисля, че сега, когато индустриалната революция окончателно приключи и достатъчно много хора са били достатъчно богати достатъчно дълго време, вече можем да се обърнем назад и да видим какво от това всъщност е имало значение. Кое е това, което остава без време и пространство, което вълнува човек и обзема паметта му, независимо какво е постигнал в рамките на живота си. Това е изкуството. Мисля, че в 21-ви век вече на всички ни е ясно, че изкуството е еманация на човешкото. Не ме разбирайте погрешно, валдорфските училища не заместват художествените такива. Рудолф Щайнер го е разбрал преди сто години. Изкуството не е само израз на най-съкровеното, най-непреходното, най-неповторимото в човека – неговата душа, но е и пример за това до какви висоти могат да се въздигнат човешките способности. Изкуството тренира волята, главата, сърцето и ръката. За да сътвориш, трябва да извадиш нещо от душата си, трябва да си упражнил тялото си, така че да го направиш добре, трябва да имаш познания, за да пресъздадеш конкретна идея, и да обичаш и разбираш хората, за да можеш да ги развълнуваш. При нас изкуството не е игра, не е просто драскане или свирукане за удоволствие. В моето училище в Германия имаме инструменти на стойност 2 млн. евро. Ние приемаме това много насериозно. Изкуството във всичките му форми – рисуване, музика, плетене, изобразяване на форми – е игра, когато не влагаш в него старание и не се стремиш към съвършенство. Тогава то няма възпитателен и образователен ефект.
Ключова е и организацията на учебната програма. Ние имаме т.нар. „часове-епохи“, с които започва всеки учебен ден. Първите два часа в продължение на три-четири седмици са само по един и същ предмет, като ако той присъства в учебната програма за даден ден, се провежда още веднъж. Това дава възможност на педагозите и децата наистина да се гмурнат в материята. Дава им време да я обследват в дълбочина, спокойно да ѝ се почудят, да я разчепкат докрай. А на учителите пък – да структурират материала в по-едри форми, например в проекти, които могат да преливат от час в час, в ден, седмица, месец. Дава им и време да се готвят по-задълбочено. Видях в нашето училище тук, в София, например, епоха по история, в рамките на която децата от четвърти клас имаха за проект да изработят макети на ключови ваши сгради, в малки екипи. Имаха време да посетят всяка една от тези сгради и то повече от веднъж – да обиколят, да пипнат, да усетят. Така те изживяха историята на София и тя със сигурност се запечата във всичките им сетива, а не само в ума им.
И последна, но не и по значение, е общността. Валдорфската педагогика може да се случва само при наличието на триединството учител-родител-дете, в което и трите страни работят при пълно доверие по между си. Не се притеснявайте, ние знаем, че е трудно, и всъщност това е най-голямото предизвикателство пред нас: да убедим родителите, че те също трябва да работят с децата си, че тяхната роля е точно толкова важна, колкото и на учителите. Валдорфските училища, включително това в София, се създават и управляват от родители при плоска педагогическа структура. Така се поощрява развитието на една общност, която много лесно би била нефункционална, ако не се грижим за нея. Но това също така образова и родителите – ценностите, които се вменяват у децата при валдорфската педагогика, се прехвърлят и към родителите, защото обратното невинаги е налично. Тук например досега не е имало други валдорфски училища. Важно е работата, която децата вършат в училище, да продължава и вкъщи, но, забележете, не в същия вид. Не е работа на родителите да повтарят преподаденото от учителя. По-скоро домашните задължения трябва да бъдат превърнати в „проекти“ за децата. Децата трябва да участват в домакинството, трябва да има нещо, за което да отговарят и да се грижат. Старанието, волята, последователността не се изпаряват с напускането на училищната сграда.
В много страни, включително тук, получавам редица въпроси, които виждам, че се опитват да изкопчат от мен отговора, че има лесни неща. Съжалявам, не е лесно. Не е лесно да си родител, нито да си учител. Но ние сме си го избрали и трябва да носим отговорността си. Ако не се занимавате с децата си, ефектът никога няма да е същият, както ако се занимавате. Това е. There’s no shortcut.
Знам, че не сте поддръжник на малките класове, а тук се възприема за плюс децата да са по-малко, за да може учителят да обръща индивидуално внимание на учениците. Каква е Вашата теза? За нас класовете от 30-40 деца са практически немислими.
Всъщност е доста логично. Във валдорфските училища в идеалния вариант класните ръководители остават с децата до осми клас. Имаш осем години да опознаеш всеки един от учениците си поотделно, ако ще да са 40, а те също имат време да опознаят теб. Както споменах, доверието е ключово. Освен това понякога детето има нужда от почивка по време на час. Така то може да издиша напрежението и това е съвсем нормално, няма какво да му се караме. Когато са повече деца, то може да се притаи, да се скрие вътре в себе си. Ако са осем, няма как да стане. В допълнение, в един клас от 30-40 деца на най-високо ниво няма да е едно, а вероятно ще са три-четири. Действително, тези на най-ниско също ще са повече, но пък всеки ще вижда, че не само на него му е трудно и че това не е фатално. Децата ще виждат, че е възможно нещата да се правят по-добре и ще имат вътрешна мотивация да се развиват. Във валдорфската педагогика не поощряваме поставянето на оценки и състезателното начало, но съревнованието сам със себе си, това да се опитваш да си собствената си най-добра версия всеки ден и по мъничко да се развиваш с всяко ставане сутрин, е абсолютно основополагащо.
Тук неизбежно се правят сравнения през цялото време с държавната система, от която всички ние, сегашните родители, произхождаме. Оправдаваме държавните училища – нормално е да нямат време учителите, нормално е да са претоварени.
Валдорф не е частно училище, защото ние нямаме собственик и това не е бизнес. Ние не превръщаме образованието в бизнес. Нашите училища се притежават от всички участници – родители, учители. Ние не сме клиенти и заплащаната от нас такса не е за получавана услуга по отношение на детето ни, а защото искаме като родители училището да съществува – плащаме за организацията на училището, а не за конкретни учители или услуги. Очевидно тук е възможно да имате такава структура, но пак да сте акредитирани от МОН. Щом за валдорфското училище е възможно, значи и за други е. Явно има желание, както и възможност за това от страна на държавата. Така че никой не е оправдан заради това, че е в държавната система. Казвайки това, на учителите също трябва да им е интересно, а във валдорфската педагогика е много, много интересно.
Къде е мястото на духовността в образованието на децата? Как е интегрирана тя във валдорфската педагогика и възможно ли е днес тази тема да бъде подминавана така, както беше за нашето поколение?
Духовността е вплетена във валдорфската педагогика чрез протичащата антропософска, философска нишка през нея. Повечето от нас вярват, че има духовен свят отвъд нашия земен живот. Има нещо там, отвъд смъртта, което ни чака напред. И ако това е така и децата са част от този свят, то те са отделни личности, а не copy-paste на родителите си. Ако разсъждавате по този начин като учител за времето напред, мислите за тези деца, каква е задачата им тук, сред нас, това променя мисленето на учителите. Ако сте в държавно училище, винаги задавате правилото. Ето това е правилото и вие, ученици, трябва да го научите, а след това да го използвате. Но учениците в повечето случаи така и не разбират това правило. Защо? Защото не са готови да го разберат. То не е за тяхната възраст и за техния етап на развитие. Изведено е от възрастни. А Рудолф Щайнер е казал, погледнете света, какво виждате? Приближете се, още и още, и го опишете. Какво произтича от това? Има ли някакъв модел тук? И пак ще достигнете до същото правило, но по собствен път. Водата е Н2О навсякъде по света. Ако напиша Н2О на дъската, всеки ще си помисли „вода“. Но валдорфският учител ще попита „Какво е водата?“. И тогава трябва да започнете да мислите. Водата е много повече от Н2О. Трябва да използвате фантазията си, за да я опишете. Ако учителят мисли, че не е допустимо учениците да са по-интелигентни от него, и ако задава само въпросите, на които знае отговорите, няма развитие. Но ако зададе въпроса за водата по този начин, той също трябва да започне да мисли, да учи заедно с децата. Ако в първи клас, в час по математика учителят попита колко е 3+4, резултатът е ясен, но ако попита какво е 7, отговорите ще са различни. Ще има различни подходи и резултати. Така че учителят трябва да е толкова активен, колкото и децата. Ако има готов отговор, той трябва да го докаже. Това е основна разлика между начина на учене в държавните и във валдорфските училища, дори и в Германия.
Дигитализация.
Има дигитализация, да (смее се). И в Германия искат още от първи клас да се дигитализира образованието. Сигурни сме, че в днешно време това е нужно, но също така е нужно децата първо се научат да работят в реалния свят с уменията, които винаги са били необходими, преди да започнат да се движат в дигиталния свят. Така че от валдорфска гледна точка дигиталният свят не е добре да се въвежда преди 12-13-годишна възраст, когато децата вече могат да разберат, че това не е реалността. Да, трябва да познаваме и използваме технологията на съвремието си, както в класната стая, така и в ежедневието. Децата и по времето на Рудолф Щайнер са се учели на новите технологии – тогава това са били телефонът и автомобилът, но са били все така революционни. В първи, втори и трети клас обаче и тогава, и сега, а, сигурен съм, че и след петдесет години, пак ще трябва да тренираме четене, писане, чужди езици, а при нас и плетене, шиене, флейта, ритъм – да имаме чевръсти пръсти, защото това директно развива мозъка и спомага координирането на цялата личност. Така че като ни кажат на нас, във валдорфските училища, използвайте дигитални технологии в първи клас, ние казваме добре, ще ги използваме за ритмичната част на уроците си, за да ни задават ритъм, но ще продължим да движим телата си.
Автор: Елица Виденова
